Книга за Балтиморови

Опитвах да убедя себе си, че майка ми е права и че ако наистина държа на Александра, рано или късно отново ще я видя, но през целия път до Балтимор бях със свито сърце. В колата на леля, която дойде да ме вземе, седях с наведена глава и дори нямах желание да поздравя охранителите.

Александра си тръгна на следващия ден, в събота, с колата на майка си, повела траурна процесия от два камиона покъщнина. Прекарахме последните часове заедно в нейната стая, от която бяха изнесени всички мебели. Единствените следи от нейното присъствие тук бяха дупките от кабарчета, крепили постерите на любимите ѝ певци. Нямаше я дори китарата.

— Още не мога да повярвам, че си заминавам — промълви тя.

— Аз също — отвърна Хилел със свито гърло.

Накрая тя разтвори широко ръце, за да може да прегърне и трима ни. Кожата ѝ излъчваше опияняващо ухание, а косите ѝ все така миришеха на кайсия. Аз, Хилел и Уди притворихме очи и се сгушихме в обятията ѝ. Останахме така, докато от партера не се дочу гласът на Патрик: „Александра, горе ли си? Трябва да тръгвате, камионите чакат“.

Тя слезе по стълбите и ние я последвахме с наведени глави.

Пред къщи тя пожела четиримата да си направим снимка. Така баща ѝ ни обезсмърти пред онова, което доскоро бе техен дом. „Пак ще се видим — обеща тя. — Ще си пишем.“

За последен път прегърна поред всеки от нас.

— Довиждане, мои мили Голдманови. Никога няма да ви забравя.

— Ти си оставаш завинаги член на бандата — отвърна Уди.

Видях сълза върху бузата на Хилел и я избърсах с пръст.

Гледахме я как се качва в колата до майка си и се подредихме в почетен шпалир. После те бавно потеглиха по алеята. Александра дълго ни маха с ръка. Тя също плачеше.

В последен порив яхнахме велосипедите и ескортирахме колата, докато прекосяваше квартала. Видяхме как тя извади лист, написа нещо на него и го залепи отвътре на задното стъкло. Така можахме да прочетем:

ОБИЧАМ ВИ, ГОЛДМАНОВИ.

17

С никого не съм споделял онова, което се случи през ноември 1995 година след заминаването на Александра и майка ѝ за Ню Йорк.

След погребението на Скот непрестанно говорехме по телефона. Тя изпитваше нужда да чува гласа ми и това ме изпълваше с необикновена гордост. Споделяше с мен, че не може да заспи, без да чувства нечие присъствие, затова се свързвахме по телефона, оставяхме слушалката до главата си и така заспивахме. Понякога линията оставаше отворена чак до сутринта.

Когато пристигна сметката от телефонната компания, майка ми направи сцена.

— Какво толкова си говорите в продължение на часове?

— Спомняме си за малкия Скот — обясних аз.

— А, така ли? — смути се тя и с това разговорът приключи.

Така открих, че дори от отвъдното Скот си оставаше верен приятел. Споменаването на името му имаше магическо въздействие:

„Защо получи слаба оценка?“ — „Заради малкия Скот.“

„Защо избяга от училище?“ — „Заради малкия Скот.“

„Искам за вечеря пица…“ — „А, не. Пак ли?“ — „Моля те, напомня ми за малкия Скот.“

Малкият Скот се превърна във вълшебна дума, която ми позволяваше да се срещам с Александра в Ню Йорк колкото пъти искам. Онова, което в началото беше малка телефонна любов, след заминаването ѝ се превърна в истинска връзка. От Монтклеър до Манхатън се стигаше за половин час с влак и аз започнах да изминавам това разстояние по няколко пъти седмично, за да се срещам с нея в едно кафене, недалеч от нейното училище. Качвах се във вагона с разтуптяно сърце при мисълта, че тя е само моя. В началото просто повтаряхме разговорите по телефона, но вече седяхме един срещу друг и се гледахме в очите. Един ден седнах до нея, улових ръката ѝ, а след това направих решителната крачка, за която отдавна мечтаех: целунах я и тя отвърна на целувката ми. Устните ни дълго останаха слети и това постави началото на една година, през която бандата на Голдманови вече не ме вълнуваше толкова, защото всичките ми мисли бяха отдадени на Александра. Няколко пъти седмично отивах в Ню Йорк, за да се срещна с нея в това кафене. Каква радост бе за мен да я виждам, да я чувам, да я докосвам, да разговарям с нея, да я галя и целувам! Шляехме се по улиците, разменяхме целувки в градинките. Когато я зървах да се задава, сърцето ми започваше да се блъска в гърдите. Чувствах се жив, по-жив, отколкото когато и да било. Не смеех да ѝ призная, че изпитвам към нея нещо много по-силно от приятелството към Балтиморови.

Тя ми споделяше, че с моя помощ успява да се справи със скръбта. Че се чувства по-различно, когато съм с нея. Нуждаехме се един от друг и много скоро връзката ни се задълбочи.

Бях толкова окрилен, че един ден се осмелих да я причакам след часовете пред нейното училище. Видях я да излиза заедно с група приятелки и се втурнах към нея, за да я прегърна. Когато ме видя, тя се сепна, запази дистанция, държа се хладно и накрая си отиде. Прибрах се в Монтклеър стъписан и объркан. Същата вечер тя ми се обади по телефона:

— Привет, Маркъс…

— Да не би да се познаваме отнякъде? — запитах сърдито.

— Марки, не ми се сърди…

— Сигурно имаш подходящо обяснение за държанието си днес.