Книга за Балтиморови

Никога преди не бях стъпвал в такъв хотел. С впечатляваща дързост Александра показа на рецепцията фалшива лична карта, според която беше на двайсет и две години, плати с появила се като по чудо в ръката ѝ кредитна карта и накрая заяви на служителката: „Младежът зад мен е забравил всичките си вещи. Ще ви бъде безкрайно признателен, ако донесете в стаята пълен комплект тоалетни принадлежности“. Ококорих се. За пръв път имах връзка, за пръв път щях да правя любов в хотел и за пръв път излъгах така безсрамно майка ми само за да прекарам нощта в прегръдките на момиче, и то какво момиче!

Същата вечер Александра ме заведе в едно кафене в Уест Вилидж с малка сцена за изпълнения в интимна обстановка. Тя излезе на сцената, където я очакваше китара, и цял час свири свои композиции. Всички в заведението я гледаха, но тя гледаше само мен. Това бе една от първите топли вечери през онази пролет. След концерта дълго се разхождахме в квартала. Тя сподели, че мечтае един ден да живее тук в апартамент с голяма тераса, за да прекарва вечерите навън и да съзерцава града. Докато говореше, аз попивах всяка нейна дума.

Върнахме се в „Уолдорф Астория“, докато мама предполагаше, че съм у приятел, и дълго правихме любов. На стената имаше голямо огледало, в което виждах себе си между бедрата ѝ. Отразени, голите ни тела и движенията ни ми се струваха безкрайно красиви, а и ние наистина бяхме такива. Върху нея, макар едва шестнайсетгодишен, се чувствах мъж. Уверен в себе си, дръзко се движех в нея и бях сигурен, че това ѝ харесва, защото тя постепенно извиваше гръб и искаше още и още, вкопчваше се в мен, а във върховия момент насладата я накара нежно да впие със стенание в кожата ми лакираните си нокти. После в стаята се възцари съучастническо мълчание. Тя вдигна с ръка косите си и задъхана се отпусна на възглавниците, излагайки пред погледа ми гърдите си, покрити със ситни капчици пот.

Благодарение на Александра за пръв път усетих истински вкуса на живота. Когато се канеше да направи нещо непозволено, долавяйки колебанието ми, тя ме хващаше за ръка, вперваше в мен пламнал поглед и казваше: „Страх ли те е, Марки? От какво се боиш?“. После стискаше силно ръката ми и ме увличаше в своя свят. Наричах го света на Александра. Тя тъй силно ме вълнуваше, че един ден казах:

— Струва ми се, че донякъде съм влюбен в теб.

Тя улови с две ръце лицето ми и впери в мен очи.

— Маркикет, има неща, които не бива да се казват на едно момиче.

— Шегувам се — добавих аз, освобождавайки се от прегръдката ѝ.

— Така може.

Вие сте първите, с които споделям нашата съвършена любов през учебната 1995–1996 година. На никого не съм разказвал и как след връзка, продължила десет месеца, Александра Невил разби сърцето ми. Тя ме дари с такова щастие, че просто нямаше начин един ден да не ми причини мъка.

В края на лятото на 1996 година тя замина за щатския университет в Кънектикът. Дойде в Монтклеър и храбро ми съобщи това, докато се разхождахме из квартала.

— Кънектикът не е далеч — казах аз. — А освен това вече имам шофьорска книжка…

Тя отправи към мен изпълнен с нежност поглед.

— Маркикет…

Начинът, по който произнесе името ми, бе достатъчен, за да разбера.

— Значи, вече не ме искаш…

— Марки, не е вярно… Но това е университет… За мен това е нов етап и искам да бъда свободна. Докато ти… Ти все още учиш в гимназия.

Стиснах устни, за да не се разплача, и успях да кажа само:

— Тогава довиждане.

Тя хвана ръката ми, но аз я отдръпнах. После видя, че очите ми са просълзени.

— Маркикет, остава да се разплачеш…

Прегърна ме.

— Откъде накъде ще плача? — опитах аз да си придам твърдост.

Дълго време след това мама ме питаше как е „малката Александра“. А когато някоя нейна приятелка споделеше, че синът ѝ има нужда от помощ в училище, тя всеки път се оплакваше: „Колко жалко, че я няма малката Александра. Беше много добра. Вашият Гари непременно щеше да я хареса“.

Години наред това бе припев на майка ми: „Какво стана с малката Александра?“. А аз всеки път отвръщах: „Нямам представа“. „Не сте ли се виждали вече?“ — „Изобщо.“ — „Колко жалко!“ — завършваше разочаровано тя.

През всичкото това време тя си мислеше, че наистина оттогава не съм я виждал.

18

В онова лято на 1996 година, когато скъсахме с Александра, имаше нещо апокалиптично.

Тя ме напусна тъкмо преди нашето отпътуване за Хемптънс и за пръв път тръгнах за там, изпълнен с мрачни мисли. С пристигането си установих, че цялата банда на Голдманови е в същото настроение. Изминалата учебна година се бе оказала трудна: след смъртта на Скот мирното битие на моите братовчеди бе нарушено.

Само за няколко месеца Хилел и Уди бяха преживели двойна раздяла. През октомври Уди бе изключен от „Бъкери“, а през януари, след катастрофални резултати в края на срока, Хилел замина за специалното училище. Оттогава прекарваше в „Оук Парк“ само уикендите.