Книга за Балтиморови

Притеснен, започнах да ги търся. От Джилиан нямаше никаква следа. В замяна на това установих, че Патрик Невил е осъществил в Ню Йорк главоломен възход. Инвестиционният фонд му носеше огромни печалби. До този момент изобщо нямах представа, че е известен в света на финансите: автор бе на няколко труда по икономика и дори четеше лекции в университета в Медисън, Кънектикът. Най-сетне успях да открия новия му адрес: висока разкошна сграда на Шейсет и пета улица, само на няколко преки от Сентрал Парк, с портиер, козирка пред входа и килим на тротоара.

Няколко пъти ходих там, предимно през уикендите, с надеждата да видя Александра на излизане. Ала това така и не се случи.

Все пак на няколко пъти засичах баща ѝ. Накрая се осмелих и един ден го спрях, докато се прибираше у дома.

— Маркъс? — учуди се той. — Радвам се да те видя! Как си?

— Добре съм.

— Какво правиш в този квартал?

— Случайно минавах оттук, когато ви видях да слизате от таксито.

— Така е, светът е малък.

— Как е Александра?

— Добре е.

— Продължава ли да се занимава с музика?

— Нямам представа. Странно е, че ми задаваш подобен въпрос…

— Напоследък не е ходила в музикалния магазин, нито в бара, където пееше.

— Имай предвид, че тя вече не живее в Ню Йорк.

— Зная, но не идва ли от време на време?

— Напротив, редовно идва.

— Защо тогава вече не пее в онзи бар? И не минава през музикалния магазин. Изглежда, се е отказала от музиката.

Той сви рамене.

— Заета е със следването.

— От следването тя няма да има никаква полза. Нейното призвание е музиката.

— Не забравяй, че мина през труден период. Най-напред загуби брат си. Освен това двамата с майка ѝ сме в развод. Струва ми се, че изобщо не ѝ се тананика.

— Тя не тананикаше, Патрик. Всичките ѝ мечти са свързани с музиката.

— Може би по-късно отново ще се върне към нея.

Той ми стисна сърдечно ръка за довиждане.

— Изобщо не трябваше да отива в университета.

— Така ли? А къде би трябвало да отиде?

— В Нешвил, Тенеси — веднага отвърнах.

— В Нешвил, Тенеси ли? Че защо?

— Защото това е градът на истинските музиканти. Би могла да стане звезда. Тя е страхотен музикант, но вие изобщо не си давате сметка за това.

Нямам представа защо се сетих тъкмо за Нешвил. Може би защото мечтаех да замина някъде далеч заедно с Александра. Дълго време си представях, че не е отишла да следва в Медисън. Дълго време си представях, че в деня, когато дойде в Монтклеър, за да ми съобщи, че скъсва с мен, всъщност желанието ѝ е било да я отведа в Нешвил, Тенеси. Виждах я как натиска клаксона пред нашия дом, как аз излизам с пътна чанта в ръка. Тя е на волана на стара открита кола, със слънчеви очила, с тъмното червило на устните, което си слагаше, когато се чувстваше щастлива. Скачам в колата, без дори да отворя вратата, тя потегля и заедно се отправяме на път. Отправяме се към един по-добър свят, света на нейните мечти. Прекосяваме Ню Джърси, Пенсилвания, Мериленд, Вирджиния. Нощуваме в Роаноук, Вирджиния. На другата сутрин най-после навлизаме в Тенеси.

19

В началото на пролетта на 2012 година първата статия, посветена на мен и Александра, бе последвана от други. Не след дълго цялата преса се занимаваше с нас. С изключение на няколкото снимки, които списанията си разменяха, никой не разполагаше с други сведения, които да заситят любопитството на читателите. Таблоидите намериха изход, като започнаха да разпитват наши бивши съученици, а те само това чакаха, за да спечелят моментна слава, и разправяха разни подробности, които нямаха нищо общо с темата.

Така попаднаха на Нино Алварес, симпатично момче от моя клас, когато бях на дванайсет години. Въпросът към него беше: „Виждали ли сте някога заедно Александра и Маркъс?“. „Не“ — тържествено отговори Алварес.

На другия ден вестникът излезе със заглавие:

ПРИЯТЕЛ НА МАРКЪС ТВЪРДИ,

ЧЕ НИКОГА НЕ ГО Е ВИЖДАЛ

ЗАЕДНО С АЛЕКСАНДРА

Съседи и любители папараци постоянно киснеха отпред и снимаха къщата. Не смеех да изляза и да ги прогоня, защото щяха веднага да започнат да щракат с фотоапаратите. Непрекъснато звънях в полицията с молба да ме избавят от тях. Така постепенно се сприятелих с целия полицейски екип, като дори една неделя ги поканих на барбекю.

Бях дошъл в Бока Ратон, за да търся спокойствие, а се оказа, че никога преди не ми бяха досаждали до такава степен, включително приятелите, с които не можех да споделя истинските си чувства, за да не се разприказват. Вече мечтаех за онзи уют, от който се бях отказал в името на славата. Но очевидно не можех да имам и двете.

Стана ми навик да посещавам къщата на чичо Соул в „Коконът Гроув“. Чувствах се странно там без него. Затова и скоро след смъртта му бях купил къщата в Бока Ратон. Исках да се завърна във Флорида, но не и в дома, където той бе живял. Сърце не ми даваше да остана там.