Книга за Балтиморови

Все пак с всяко следващо ходене до тази къща постепенно се приобщавах отново към нея. Дори събрах смелост и реших да сложа ред във вещите на чичо Соул. Никак не ми беше лесно да направя подбор и да изхвърля част от тях, защото това ме принуждаваше да приема една още по-мъчителна истина: Балтиморови вече ги нямаше.

Липсваха ми Уди и Хилел. Съзнавах, че Александра е права: все още не можех да се отърся от мисълта, че съм можел да ги спася. Че съм можел да предотвратя Драмата.

*  *  *

Хемптънс, Ню Йорк

1997 г.

Със сигурност Драмата се коренеше в онова последно лято, което прекарах в Хемптънс с Хилел и Уди. Вълшебното детство на бандата на Голдманови не можеше да продължава вечно: бяхме седемнайсетгодишни и предстоящата учебна година щеше да бъде за нас последна в гимназията. След това ни очакваше университетът.

Спомням си деня, когато пристигнах там. Слязох от автобуса на „Джитни“[4], чийто маршрут знаех наизуст. До болка познати ми бяха завоите, градовете, които прекосявахме, спирките. След пътуване, продължило три часа и половина, стигнахме до главната улица на Ийст Хемптън, където нетърпеливо ме чакаха Хилел и Уди. Още не бяхме спрели, когато ги чух да крещят името ми и ги видях да се мятат около автобуса, за да застанат точно пред вратата. Залепих лице на стъклото и те направиха същото отвън, като ме подканяха с почукване да изляза, сякаш не можеха да потърпят още няколко мига.

Все още ги виждам, сякаш са пред очите ми. Бяхме пораснали. Физическият облик на двамата беше толкова различен, колкото еднакви бяха взаимните им чувства. Хилел беше все така мършав и изглеждаше по-малък за възрастта си, а в устата му все още лъщяха зъбните шини. Телосложението и стойката на Уди го правеха да изглежда много по-възрастен. Беше висок, красив, мускулест и пращящ от здраве.

Скочих от автобуса и се прегърнахме. За момент сляхме в едно телата и сърцата си.

— Този гадняр Маркъс Голдман! — възкликна Уди с блеснали от радост очи.

— Бандата на Голдманови отново се събра! — ликуваше Хилел.

Сега и тримата имахме шофьорски книжки. Бяха дошли да ме вземат с колата на чичо Соул. Уди грабна куфара ми и го метна в багажника. После се качихме и поехме триумфално към нашата последна ваканция.

През двайсетте минути, колкото трая пътуването, те един през друг ми описваха плановете си за лятото, надвиквайки свистенето на топлия вятър, който нахлуваше през отворените прозорци. На волана беше Уди, със слънчеви очила и цигара в устата. Седях до него, а Хилел на задната седалка се бе навел напред, за да участва в разговора. Насочихме се към брега, поехме покрай океана, прекосихме Ийст Хемптън и стигнахме до кокетния квартал, където се намираше къщата. Уди удари рязко спирачки, гумите изсвистяха по чакъла на алеята. Натисна клаксона, за да възвести пристигането ни.

Видях чичо Соул и леля Анита на същото място, където ги бях оставил преди една година: седнали удобно на предната тераса с книга в ръка. От отворения прозорец на салона до мен достигаше същата класическа музика. Сякаш изобщо не се бяхме разделяли и никога нямаше да напуснем Ийст Хемптън. Отново преживявам миговете, когато ме посрещаха, прегръщаха ме — единствен знак, че известно време не сме били заедно. Спомням си колко обичах тяхната близост. Прегръдката на леля ме караше да се чувствам мъж, а тази на чичо — да се чувствам горд. Паметта ми е съхранила тяхното ухание: кожата им миришеше на сапун, дрехите им — на перилния препарат в дома на Балтиморови, шампоана на леля Анита, парфюма на чичо Соул. Всеки път животът ми поднасяше поредната си лъжа, карайки ме да вярвам, че кръговратът на нашето завръщане ще продължи вечно.

Върху масата зърнах обичайната купчина литературни притурки на „Ню Йорк Таймс“, които чичо Соул още не беше чел, а сега се опитваше да подреди хронологически. Забелязах и брошурите на няколко университета, а също скъпоценния ни бележник, в който записвахме прогнозите за следващия сезон по спортове: бейзбол, футбол, баскетбол и хокей. Вживявахме се в ролята на самозвани оракули и стигахме много по-далеч от предвижданията кой ще спечели „Супербоул“ или купата „Стенли“: гадаехме победителите в отделните конференции[5], крайни резултати, най-добри играчи, голмайстори и трансфери. Редом с прогнозите всеки от нас записваше името си. На следващата година разтваряхме тетрадката, за да видим кой от нас е проявил най-добър нюх. Любимо занимание на моя чичо бе да отбелязва през сезона различните спортни резултати и да ги сравнява след това с нашите пророчества. Всеки път, когато някой от нас бе познал или пък бе близко до истината, той изпадаше в изумление и възкликваше: „Хайде де! Не може да бъде! Как сте могли да отгатнете?“.