Книга за Балтиморови

На другия ден Александра ни покани да отидем заедно на плаж. Неохотно последвах Уди и Хилел. Водата в океана беше студена, затова прекарахме следобеда край басейна, много по-голям от този на Балтиморови. Тя явно искаше да останем за малко насаме и ме повика в кухнята да ѝ помогна за питиетата.

— Маркикет, искам да ти кажа… колко ми е приятно, че те виждам отново. Дано не се чувстваш неудобно, защото при мен няма такова нещо. Много ще се радвам, ако си останем приятели както преди.

Посрещнах думите ѝ с мрачно изражение. Изобщо не беше ставало въпрос да бъдем приятели.

— Защо нито веднъж не ми се обади? — сърдито запитах аз.

— Да ти се обадя ли?

— Често минавах край дома на баща ти в Ню Йорк.

— Край дома на баща ми? Маркъс, какво всъщност очакваш от мен?

— Нищо.

— Не казвай „нищо“, усещам, че си ми сърдит. Сърдиш ми се, защото заминах ли?

— Може би.

Тя сподави с въздишка раздразнението си.

— Маркъс, ти си страхотно момче. Но ние вече не сме заедно. Радвам се да видя теб и твоите братовчеди, но ако ти е толкова трудно, по-добре да се отбягваме.

Излъгах я, като ѝ казах, че и за мен всичко е минало и че почти не си спомням за нашата история. Грабнах кеновете „Доктор Пепър“ и излязох при братовчедите ми. Бях се срещнал отново с Александра, но тя вече не беше същата. Последния път, когато я видях, все още ми принадлежеше. А сега пред мен стоеше уверена в себе си млада жена, студентка в престижен университет, докато аз си бях останал в малкия свят на Монтклеър. Наясно бях, че трябва да я забравя, но докато я гледах край басейна по бански, отражението ѝ във водата ми напомняше отражението ѝ в огледалото на „Уолдорф Астория“ и спомените от онова време отново ме обсебиха.

Целият ни престой в Хемптънс премина в „Земен рай“. Там винаги бяхме добре дошли, а разкошното имение неудържимо ни привличаше. За пръв път виждах как Балтиморови са надминати от друг, по-заможен от тях: в сравнение с къщата, купена от Патрик Невил, вилата на чичо и леля по някакъв начин ги превръщаше в Монтклеърови от Хемптънс.

Патрик Невил бе сменил вътрешното обзавеждане с по-модерно, изцяло бе преоборудвал кухнята, а в сутерена бе направил турска баня. Плочките на басейна бяха сменени. Бе запазил фонтана, който ме караше да мечтая, и настлания с чакъл път, който лъкатушеше между хортензиите и се спускаше към плажа с бял пясък, гален от лазурния океан.

Откакто Патрик Невил се беше установил в Ню Йорк, неговият инвестиционен фонд бележеше непрекъснат възход: заплатата и премиите му следваха възходяща крива и той в буквалния смисъл бе натрупал куп пари.

„Земен рай“ беше необикновено красиво място, но истинската причина постоянно да киснем там бе семейство Невил. На първо място Александра, естествено, но също така нейният баща, който истински се привърза към нас. Личеше, че по природа е добър човек. Още в „Оук Парк“ той ни приемаше радушно, но едва в Хемптънс го видяхме в нова светлина: оказа се, че е образован, харизматичен и хазартна личност. С изненада установихме, че се стремим да прекарваме повече време с него.

Понякога Патрик ни посрещаше с вестта, че Александра е излязла, но скоро ще се върне. В такива случаи ни канеше в кухнята и ни черпеше бира. „Вие вече сте големи — бързаше да каже той, за да изпревари колебанието ни. — Всъщност вече сте мъже и аз съм горд, че ви познавам.“ Отваряше бирите, подаваше ни ги, а след това се чукахме за наше здраве.

Разбрах, че в бандата на Голдманови има нещо необикновено, което го привличаше. Харесваше му да разговаря с нас. Един ден ни запита какво най-много обичаме на този свят. Един през друг започнахме да говорим за спорт, за момичета и за какво ли не. Хилел спомена за политика и това още повече разпали Патрик.

— Политиката винаги ме е вълнувала — сподели той. — Също както и историята. А и литературата. The empty vessel makes the loudest sound…[6]

— Шекспир — веднага реагира Хилел.

— Точно така — грейна Невил. — Откъде го знаеш?

— Това момче знае всичко — заяви гордо Уди. — Той е гений.

Патрик ни погледна с усмивка, видимо доволен от компанията ни.

— Вие сте страхотни момчета — каза той. — Родителите ви трябва много да се гордеят с вас.

— Моите родители са тъпаци — обясни любезно Уди.

— Прав е — подкрепи го Хилел. — Затова му дадох назаем моите.

Отначало Невил се стъписа, но после избухна в смях.

— Вас наистина си ви бива! Още по една бира?

Вече се чувствахме в „Земен рай“ като у дома си. Прекарвахме там не само дните, но и вечерите. Бързо установих, че присъствието на Александра в бандата на Голдманови пречи на откровеността между Уди, Хилел и мен. Трудно ми бе да се държа дистанцирано към нея: трябваше да се съобразявам с братовчедите, у които хормоните бушуваха и те просто я изяждаха с очи. Бях прекалено ревнив, за да ги оставя насаме с нея. Дебнех движенията им в басейна. Наблюдавах ги, когато я разсмиваха, следях очите ѝ, за да разбера дали в тях не се появява необичаен блясък, когато погледне някой от двамата.