Книга за Балтиморови

Докато слушах Патрик Невил, у мен постепенно зрееше мисълта да избера Медисънския университет — не толкова заради качеството на обучението, колкото от желание да бъда близо до Александра. Присъствието ѝ напоследък ми даваше да разбера колко щастлив се чувствам, когато е до мен. Вече си представях как ще възстановим връзката си в университетското градче. Събрах смелост и една седмица преди края на престоя ни в Хемптънс споделих с нея намерението си. Една привечер, на тръгване от „Земен рай“, където бяхме прекарали деня, казах на братовчедите ми, че съм забравил нещо, и се върнах. Влязох решително в къщата, без да почукам, и открих Александра сама край басейна.

— Мога да дойда да уча в Медисън — казах ѝ аз.

Тя свали слънчевите си очила и ме погледна с неодобрение.

— Не прави това, Маркъс.

— Защо?

— Просто не го прави. И забрави тази глупава идея.

Не виждах нищо глупаво в моето намерение, но запазих приличие и си тръгнах, без да кажа нищо повече. Не разбирах защо се държи толкова приятелски с братовчедите ми и страни от мен. Дори вече не знаех дали я обичам, или я мразя.

Тръгнахме си през последната седмица на юли 1997 година. Вечерта преди заминаването отидохме в „Земен рай“ да се сбогуваме с Невилови. Посрещна ни само Патрик, защото Александра беше излязла. Почерпи ни бира и даде на всеки от нас визитната си картичка: „Много се радвам, че можах да ви опозная по-отблизо! Тримата сте страхотни момчета. Ако някой от вас реши да се запише в университета в Медисън, непременно да ми се обади. Ще подкрепя кандидатурата му“.

По-късно след вечеря Александра дойде в къщата на чичо Соул и леля Анита. Седях сам на предната тераса и четях. Видях я да се задава и сърцето ми се разтуптя.

— Привет, Маркикет — поздрави ме тя и седна до мен.

— Привет, Александра.

— Значи, щяхте да си тръгнете, без да си вземем довиждане?

— Ходихме у вас, но теб те нямаше.

Тя ме погледна с бадемовите си сиво-зелени очи и се усмихна.

— Мислех си, че тази вечер можем да излезем.

Усетих как тялото ми изпада в плен на страхотна еуфория.

— Да — отвърнах аз, като с мъка прикривах възбудата си.

Погледнах я в очите и ми се стори, че тя е готова да сподели с мен нещо много важно. Ала единствените ѝ думи бяха:

— Ще повикаш ли Уди и Хилел, или ще чакаме до утре?

Отидохме в едно заведение на главната улица със сцена, на която можеха да се изявяват музиканти от околността. Участниците просто съобщаваха името си на бара и конферансието ги извикваше поред.

От самото начало Хилел бе влязъл в ролята на всезнайко, опитвайки се да впечатли Александра. Беше се изтупал и ни заливаше с порой от думи и информация. Идваше ми да го зашлевя, но за моя радост, музиката в бара го заглуши и го принуди да млъкне.

Чухме изпълнението на първата група. После извикаха на сцената едно момче, което изпя няколко парчета поп, акомпанирайки си на пиано. Трима възбудени младежи на масата зад нас го освиркаха.

— Покажете поне малко уважение — смъмри ги Александра.

В отговор те я обсипаха с обидни подвиквания, което накара Уди да се обърне към тях:

— Какво казахте, тъпаци? — изръмжа им той.

— Проблем ли имаш? — обади се един от тях.

Това бе напълно достатъчно за Уди: въпреки молбите на Александра той скочи, сграбчи едно от момчетата и рязко му изви ръката.

— Искате ли да уредим това навън? — запита ги той.

Когато се стигнеше до бой, Уди нямаше равен на себе си.

Беше същински лъв.

— Пусни го — заповяда му Александра, втурна се към него и го избута с ръце.

Уди пусна момчето, което стенеше от болка, а после тримата без много приказки напуснаха заведението. Пианистът приключи последното си изпълнение и в тонколоните прозвуча името на следващия музикант.

„Александра Невил. Нека Александра заповяда на сцената.“

Александра замръзна на мястото си и пребледня.

— Кой от трима ви направи тази глупост? — обърна се тя към нас.

Бях аз.

— Мислех си, че ще ти бъде приятно.

— Да ми бъде приятно ли? Маркъс, да не си се побъркал?

Видях я как се просълзи. После ни изгледа един по един и каза:

— Трябваше ли да се държите така глупаво? Трябваше ли да развалите всичко? Ти, Хилел, защо се правиш на учена маймуна? Много по-добър си, когато не прекаляваш. А ти, Уди, защо се месиш, където не ти е работа? Да не си мислиш, че не мога да се защитя сама? Трябваше ли непременно да се сбиеш с онези типове? Що се отнася до теб, Маркъс, кога най-сетне ще престанеш с твоите кретенски приумици? Защо направи това? За да ме унижиш ли? Ако това си искал, наистина успя.

После се разплака и избяга навън. Хукнах след нея и я настигнах на улицата. Хванах я за ръката. Бях се разсърдил не на шега.

— Направих го, защото онази Александра, която познавах, никога не би побягнала. Би се качила на сцената, за да завладее публиката. И знаеш ли какво? Доволен съм, че отново се видяхме, защото сега съм сигурен, че вече не те обичам. Нямаш нищо общо с онова момиче, което ме караше да мечтая.

Понечих да се върна обратно.

— Зарязах музиката! — проплака тя, а сълзите продължаваха да текат по лицето ѝ.

— Защо? Музиката беше смисълът на живота ти.

— Защото никой не вярва в мен.