Книга за Балтиморови

Сякаш приятелството се бе оказало по-силно от всичко и след година и половина, прекарана от Хилел в специалното училище, двамата бяха избрали Медисънския университет, за да бъдат отново заедно. Щяха да споделят една стая, да изберат едни и същи курсове, да се хранят и да учат заедно. Ала от дистанцията на годините ми беше станало ясно, че изборът им всъщност се дължеше на съвсем друга причина, която всеки от тях таеше дълбоко в себе си. И ето че тази причина се втурна към тях по моравата на студентското градче сутринта на първия учебен ден: Александра.

— Голдманови! — възкликна тя и се хвърли в прегръдките им.

— Не очакваше да ни видиш тук, нали? — усмихна се Хилел.

— Толкова сте сладки — засмя се на свой ред тя. — И глупавички. Отдавна знам, че ще дойдете.

— Наистина ли?

— Баща ми постоянно говори за вас. Вие сте новата му фикс-идея.

Така започна нашият студентски живот. И както винаги, моите братовчеди от Балтимор се проявиха в целия си блясък.

Хилел си пусна брада, която му отиваше: мършавото момче, досадният всезнайко от училище „Оук Трий“ се беше превърнал в доста красив млад мъж, напорист и харизматичен, облечен с вкус, който вдъхваше уважение с проницателния си ум и острия си език. Не след дълго той привлече вниманието на преподавателите и стана постоянен член на редколегията на университетския вестник.

Уди, по-мъжествен от всякога, преливащ от сила и тестостерон, беше красив като гръцки бог. Оставил си беше дълга коса, която сресваше назад. Притежаваше опустошителна усмивка, ослепително бели зъби и изваяно като от мрамор тяло. Никак нямаше да се учудя, ако на върха на футболната му кариера го видех да рекламира облекло или парфюми върху някой от огромните афиши на фасадите в Манхатън.

Редовно ходех в Медисън, за да гледам Уди на стадиона, който тогава все още се наричаше „Бъргър-Шейк Стейдиъм“. Той имаше 30 000 седящи места и винаги беше пълен до краен предел със зрители, които скандираха името на Уди. Не можех да не забележа близостта на тримата: бяха щастливи заедно и сега мога да си призная как ревнувах, че не съм един от тях. Липсваха ми. Бандата на Голдманови вече бяха те и тяхна територия беше Медисън. Години по-късно разбрах, че моите братовчеди са предоставили на Александра мястото на трети член, което се оказа доста променливо, защото след мен то бе заето от Скот, а после и от Александра.

*  *  *

Първият Ден на благодарността, откакто бяхме студенти — през ноември 1998 година, окончателно утвърди това ново положение. Имах чувството, че само за няколко месеца нищо вече не беше същото. Радостта ми да бъда заедно с Балтиморови беше останала непокътната, но гордостта да бъда един от тях, която ме изпълваше с енергия като дете, я нямаше. Преди виждах превъзходството на чичо Соул и леля Анита над моите родители, а сега аз на свой ред бях засенчен от моите братовчеди.

Уди, непобедимият викинг от стадионите, преливаше от сила и беше на път да се превърне във футболна звезда. Хилел пишеше забележителни статии за университетския вестник. Един от преподавателите му, редовен сътрудник на „Ню Йоркър“, твърдеше, че може да предложи някои от тях на това престижно списание. Гледах ги край богатата трапеза за Деня на благодарността в техния разкошен дом, възхищавах се на самоувереността им и лесно можех да предвидя бъдещето им: Хилел, защитникът на велики каузи, щеше да стане по-прочут адвокат от своя баща, който вече бе отредил място за сина си в кантората. Голдман — баща и син, адвокати съдружници. Уди щеше да играе за основания преди две години отбор „Балтимор Рейвънс“, който вече постигаше изключителни резултати благодарение на съзвездие от млади футболни таланти. Чичо Соул твърдеше, че имал достъп до висшите обществени кръгове — нещо, което не учудваше никого, — и уверяваше Уди, че му предстои бляскава кариера. Вече си ги представях как след няколко години ще бъдат съседи в „Оук Парк“, обитатели на две великолепни къщи.

Вероятно доловила моята потиснатост, по време на десерта мама реши да ме похвали и неочаквано изстреля:

— Марки пише книга!

Изчервих се като божур и я помолих да млъкне.

— Книга на каква тема? — запита чичо Соул.

— Роман — отвърна майка ми.

— Това е все още проект — заекнах аз. — Ще видим какво ще излезе.

— Вече е написал няколко разказа — продължаваше мама. — Чудесни творби. Два от тях бяха публикувани в университетския вестник.

— Бих искала да ги прочета — каза любезно леля Анита.

Майка ми обеща да ѝ ги изпрати, а аз я накарах да обещае, че занапред ще си мълчи. Струваше ми се, че Уди и Хилел се подсмихват. Чувствах се глупаво с моите нещастни разказчета редом с тях, които в очите ми бяха като полубогове, лъвове с орлови криле, готови да литнат към слънцето, докато аз си оставах невзрачен юноша, на светлинни години от тяхната самоувереност.