Книга за Балтиморови

— Колийн, с теб всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

Появи се друг клиент и тя използва момента, за да отпрати Уди.

Той се подчини, но нещо около нея продължаваше да го смущава.

Колийн беше единствената служителка на бензиностанцията. По цял ден беше сама. Нямаше повече от двайсет и две години, не беше завършила гимназия и беше омъжена за някакъв шофьор от Медисън, който цели седмици прекарваше по пътищата. Очите ѝ бяха пълни с печал и тя отбягваше погледите на клиентите.

Бензиностанцията беше нейният малък свят. Може би тъкмо затова с такова старание изпълняваше задълженията си. Магазинчето беше винаги чисто и добре снабдено. Имаше дори няколко маси, на които пътниците можеха да се отбият за по някой и друг сандвич, който Колийн затопляше в микровълновата фурна. На тръгване клиентите винаги оставяха на масата малък бакшиш, който тя прибираше, без да споменава за това на мъжа си. Когато времето беше хубаво, изнасяше масите на моравата отстрани.

Студентите се събираха в едни и същи заведения, защото изборът в Медисън не беше голям. Затова, когато искаха да останат сами, Уди и Хилел отиваха на бензиностанцията.

Нощната среща продължаваше да вълнува Уди и посещенията му там зачестиха. Понякога отиваше под предлог, че иска да купи дъвка или пък течност за чистачки. Най-често вземаше със себе си и Хилел.

— Защо трябва да ходим чак там? — започна да се чуди Хилел.

— Нещо не е наред… Трябва да разбера какво.

— Защо не кажеш направо, че си падаш по нея?

— Хил, това момиче вървеше само в нощта по пътя и плачеше.

— Може колата ѝ да е закъсала…

— Стори ми се изплашена. Боеше се от нещо.

— От какво пък да се бои?

— Нямам представа.

— Уди, не можеш да закриляш всички.

Прекарваха доста време там и постепенно се сближиха с Колийн. Тя вече не беше така плаха и от време на време сядаше да поговори с тях. Продаваше им бира, макар все още да бяха непълнолетни. Казваше, че няма от какво да се бои, като им предлага алкохол, защото бащата на Люк, нейния съпруг, бил началник на местната полиция. По думите на моите братовчеди, въпросният Люк бил странна птица. Постоянно ходел навъсен и имал сприхав нрав. Уди, който понякога го засичаше на бензиностанцията, никак не го харесваше. Когато Люк се намираше в града, държанието на Колийн се променяше. Изглеждаше по-щастлива, когато той е на път.

По време на едно от посещенията ми в Медисън и на мен се удаде случай да посетя тази бензиностанция. По начина, по който Колийн гледаше Уди, веднага разбрах, че го харесва. Обикновено беше сериозна, но когато говореше с него, неволно се усмихваше. Усмивката ѝ беше неловка и тя бързаше да я изтрие от лицето си.

Отначало помислих, че Уди има някакви чувства към нея. Скоро обаче се убедих, че това не е така. Двамата ми братовчеди бяха влюбени в едно и също момиче: Александра.

Александра караше последна година в университета. След това щеше да си замине. А бе изцяло обсебила мислите им. Наясно бях, че съвършеното им приятелство вече не е достатъчно. Съвместният им живот в университетското градче, вечерите, прекарани заедно, футболните мачове не ги задоволяваха. Двамата се стремяха към нещо повече. Стремяха се към любовта ѝ. Напълно се уверих в това по реакцията им, когато използваха един уикенд на гости у Патрик Невил, за да претърсят стаята ѝ, и откриха, че тя се среща с някого. Споделиха това с мен по време на вечерята за Деня на благодарността, а Хилел дори ми показа какво са намерили в едно чекмедже на нейното бюро. Беше парче картон с нарисувано върху него червено сърце.

— Значи, сте ровили в стаята ѝ? — запитах ги изумен аз.

— Да — отвърна Хилел.

— Да не сте откачили!?

Хилел беснееше:

— Как е могла да не ни каже, че си има приятел?

— А откъде знаете, че въобще има такъв? — възразих аз. — Тази рисунка може да е стара.

— А в нейната баня има две четки за зъби — добави Уди.

— Влизали сте дори и в банята ѝ?

— Че какво толкова? Смятах, че сме приятели, а между приятели няма тайни.

— Толкова по-добре за нея, ако излиза с някого — казах аз.

— Естествено, че е по-добре.

— Все ми се струва, че това не ви харесва…

— Като сме приятели, би трябвало да споделяме такива неща.

Зад приятелството, което обвързваше тримата, се криеха по-дълбоки чувства, и то въпреки споразумението, сключено между нас в Хемптънс.

През следващите месеци моите братовчеди бяха напълно обсебени от мисълта за любовника на Александра. На всяка цена искаха да научат кой е той. Когато я запитаха, тя им се закле, че няма такъв. В резултат те съвсем се побъркаха. Започнаха да следят всяка нейна стъпка в университетското градче. Опитваха се да подслушват телефонните ѝ разговори с помощта на приемник, който Хилел бе донесъл за случая от Балтимор. Дори разпитваха Патрик, но той не знаеше нищо.

През май 2000 година тримата присъствахме на церемонията за връчването на дипломата на Александра.

След официалната част тя използва суматохата, за да се измъкне незабелязано. Така и не обърна внимание, че Уди я следи.