Книга за Балтиморови

— Замина тази сутрин за Мейн. Ще се върне утре вечер. Не прави нищо, Уди, моля те. Само ще влошиш положението.

— И какво? Да стоя със скръстени ръце, а той да те пребива?

— Ще намерим решение…

— А дотогава?

— Дотогава просто ме обичай — прошепна тя. — Обичай ме така, както никога не съм била обичана.

Той отново я целуна и нежно я облада в склада. Беше му добре с нея.

Връзката им беше белязана от отсъствията на Люк. През половината от седмицата, която той прекарваше в Медисън, тя принадлежеше на него. Откакто бе открил списанието, Люк бе станал подозрителен. Непрестанно я следеше и държеше изкъсо. Уди не можеше дори да припари до бензиностанцията. Дебнеше какво става там, а също и в дома им.

После Люк се качваше на камиона и заминаваше. За Колийн това беше избавление. След работа се прибираше у дома и излизаше в градинката зад къщата. Уди я чакаше на улицата да я вземе с колата. Отвеждаше я в студентското градче, където никой не би могъл да я познае. Там тя се чувстваше в безопасност.

Една вечер в стаята, която Хилел им бе отстъпил, докато лежаха един до друг, след като бяха правили любов, Уди забеляза по голия ѝ гръб белези.

— Защо не подадеш жалба? Накрая ще те убие.

— Баща му е началник на полицията в Медисън, а брат му е негов помощник — напомни му Колийн. — Нищо няма да постигна.

— Сигурно Люк е прекалено тъп, за да стане дори ченге…

— Ще му се, но вече има присъди за насилие.

— А защо не подадеш жалба другаде? — предложи той.

— Защото пак ще бъде под юрисдикцията на Медисън. А и всъщност не искам.

— Не зная докога ще търпя да гледам как те малтретира.

— Довърши учението си, Уди. А след това ме отведи далеч оттук.

За съжаление, тяхната идилия не продължи дълго. Люк все още я подозираше и започна да следи дали след работа си е у дома. Колийн трябваше да му се обажда на тръгване от бензиностанцията, а след това още веднъж, когато се прибере вкъщи. После той звънеше от време на време и тя не биваше да пропуска нито едно повикване. Една вечер отиде у съседка, за да ѝ помогне да поправи повреден кран в кухнята, и това отсъствие ѝ струваше скъпо.

След заминаването на Люк Уди отиваше у Колийн и всеки път я заварваше цялата в синини. Ала все по-рядко им се удаваше случай да се срещнат.

Братът на Люк вече редовно навестяваше бензиностанцията, за да провери дали тя е там. После започна да я взема след работа, за да я откара вкъщи. „Искам само да бъда сигурен, че нищо лошо няма да ти се случи — казваше ѝ той. — Напоследък по улиците се мотаят всякакви типове.“

Положението ставаше сериозно. Уди следеше Колийн от разстояние. Близостта им ставаше опасна. В такива случаи често го придружаваше Хилел. Двамата дебнеха, без да излизат от колата, паркирана недалеч от бензиностанцията, а след това пред къщата. Понякога Хилел оставаше да наблюдава, а през това време Уди се промъкваше за малко при Колийн.

Една вечер, докато минаваха край къщата, видяха полицейска кола, която ги следваше. Уди спря до бордюра. Бащата на Люк слезе, приближи се до тях, провери документите на двамата, а после каза на Уди:

— Виж какво, момченце. Играй си футбола и не си пъхай носа, където не ти е работа. И най-вече не се мяркай насам. Ясно?

— Откъде знаете, че играя футбол? — запита Уди.

Бащата се захили.

— Предпочитам да зная с кого си имам работа.

После те потеглиха и се прибраха в студентското градче.

— Уди, трябва да внимаваш — тревожно каза Хилел. — Тази история започва да не ми харесва.

— Съгласен съм. Но според теб какво трябва да направя? Дали да не се разплатя с мъжа ѝ веднъж завинаги?

Хилел вдигна безпомощно рамене.

— Не искам да ти се случи нещо лошо, Уди. Трябва да призная, че започвам малко да се боя.

*  *  *

Тази година за пръв път прекарах Деня на благодарността без моите братовчеди. Вечерта преди празника ми се обадиха, за да ми съобщят, че са канени от Патрик Невил на вечеря, където ще присъстват футболистите на „Джайънтс“. Все пак реших да отида в Балтимор. Както винаги от детството насам, пристигнах вечерта преди празника. Ала за мое огромно разочарование, на перона не ме посрещна никой. Взех такси до „Оук Парк“. Когато слязох пред Балтиморови, видях леля Анита да излиза от къщи.

— Боже мой, Марки! — възкликна тя, когато ме видя. — Съвсем бях забравила, че пристигаш тази вечер.

— Няма значение. Вече съм тук.

— Нали знаеш, че братовчедите ти ги няма…

— Зная.

— Марки, ужасно съжалявам. Тази вечер съм дежурна в болницата и трябва да вървя. Чичо ти много ще се радва да те види. В хладилника има готова храна.

Прегърна ме и тъкмо в този момент почувствах някаква промяна. Стори ми се изморена и някак печална. Не видях у нея онази ярка светлина, която толкова пъти бе карала сърцето ми да трепва като дете и юноша.