Книга за Балтиморови

Стори ми се, че тази година вечерята за Деня на благодарността е по-богата от друг път. Чичо Соул се беше подмладил. Леля Анита се беше разхубавила. Дали наистина беше така, или се намирах в плен на възхитата от успехите на Балтиморови и не си давах сметка, че те са на път да се разпаднат? Чичо, леля, двамата братовчеди: смятах, че са в неспирен възход, докато всъщност те се сгромолясваха. Разбрах това години по-късно. За разлика от всичко, което предвиждах за моите братовчеди, при завръщането им в Балтимор след края на следването единият от тях нямаше да стане виден адвокат, нито другият звезда на „Рейвънс“.

Как бих могъл да предположа какво ще ги сполети?

23

Чувствах се донякъде изолиран в Масачузетския университет и с негодувание установих, че в Медисън, също както навремето в Балтимор със Скот, съставът на бандата на Голдманови е променлив, поне що се отнася до представителите на семейство Невил. След Александра неин привилегирован член стана Патрик Невил.

Веднъж седмично, във вторник, Патрик отиваше в университета за своя лекционен курс. Носеше се слух, че настроението му може да се отгатне по превозното средство, което използва. Когато беше добре разположен, прекосяваше като стрела Нова Англия с черното си ферари. Ако пък беше недоволен от нещо, пристигаше зад волана на джип юкон със затъмнени стъкла. Така или иначе, той се ползваше с огромен престиж сред студентите, които често споменаваха името му.

Много скоро той истински се сприятели с Уди и Хилел и при посещенията си в Медисън не пропускаше да се срещне с тях.

Всеки вторник вечер ги водеше заедно с Александра в един ресторант на главната улица. Когато му останеше време, си слагаше шапка с цветовете на „Титаните“ и отиваше да гледа техните тренировки. Не пропускаше нито един домакински мач, а понякога посещаваше дори срещите на чужд терен, макар това нерядко да му струваше няколко часа път. В такива случаи непременно вземаше със себе си Хилел и двамата пътуваха заедно.

Струва ми се, че Патрик харесваше компанията на Уди и Хилел, защото всеки път, когато беше заедно с тях, по някакъв начин общуваше и със Скот.

Отнасяше се към тях така, както би го правил с родния си син. През втория семестър след края на футболния сезон той започна редовно да кани двамата за уикендите в Ню Йорк. Те възторжено ми описваха лукса в неговия апартамент: чудесен изглед, джакузи на терасата, телевизор във всяка стая. Не след дълго започнаха да се чувстват там като у дома си, разглеждаха колекцията му от произведения на изкуството и пушеха пури на чаша уиски.

През пролетната ваканция на 1999 година Патрик ги покани и в Хемптънс. През седмицата след изпитната сесия ми дойдоха на гости в Монтклеър с черното ферари на Патрик. Предложих им да вечеряме навън, но колата беше двуместна и се наложи да се задоволя със старата хонда сивик на майка ми, докато те летяха начело с черния болид. По време на вечерята установих, че донякъде са променили идеите си за бъдещето. Ню Йорк бе изместил Балтимор, а икономиката бе взела връх над правото.

— Човек би трябвало да се посвети на финансите — довери ми Хилел. — Да знаеш само колко нашироко живее Патрик…

— Бяхме на вечеря със спортния директор на „Джайънтс“ — похвали се на свой ред Уди. — Дори ни заведе на техния стадион в Ню Джърси. Обеща следващата година да изпрати наблюдател да следи играта ми.

Показаха ми техни снимки на терена на „Джайънтс Стейдиъм“. Вече си ги представях как само след няколко години на същия този стадион ще празнуват победата на „Джайънтс“ в „Супербоул“. Уди ще бъде прославен куотърбек, а неговият полубрат Хилел — новото златно момче на Уолстрийт.

*  *  *

Неочаквано събитие беляза началото на тяхната втора година в университета. Една вечер, докато се връщаше с колата към университетското градче по главен път № 5, на около пет мили след моста „Лебанон“ Уди едва не блъсна млада жена, която вървеше по банкета. Беше се стъмнило. Веднага спря и изскочи от колата. Видя я, че плаче, и разтревожено запита:

— Добре ли си?

— Всичко е наред, благодаря — отвърна тя, като бършеше сълзите си.

— Опасно е да се движиш така.

— Ще внимавам.

— Качи се, ще те закарам донякъде — предложи той.

— Не, благодаря.

— Хайде, качвай се.

Накрая момичето прие. На светлината от лампата Уди я огледа и му се стори, че вече я е виждал някъде. Беше красива, с къса прическа, но лицето ѝ определено му беше познато.

— В университета ли учиш?

— Не.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Сигурна съм. Не ми се говори.

Без да я разпитва повече, той потегли и по нейно желание я остави на безлюдна бензиностанция на входа на Медисън.

Името ѝ беше Колийн. Уди го прочете на следващия ден върху баджа на гърдите ѝ, когато я видя зад бара на бензиностанцията, където я беше оставил предната вечер.

— Сигурен бях, че съм те виждал някъде — каза ѝ той. — После те оставих тук и направих връзката.

— Моля те, не споменавай за това. Зареди ли?

— Да, на трета помпа. Ще купя и шоколад. Казвам се Уди.

— Благодаря за вчера, Уди. Моля те, нека не споменаваме повече за това. Общо 22 долара.

Той ѝ подаде парите.