Книга за Балтиморови

— Аз вярвам в теб!

Тя избърса очи с ръка и каза с разтреперан глас:

— Това ти е проблемът, Маркъс: само си мечтаеш. Животът не е мечта!

— Животът е само един, Александра! Един нищо и никакъв живот! Не ти ли се иска да го използваш, за да осъществиш мечтите си, вместо да мухлясваш в този скапан университет? Мечтай и нека мечтите ти нямат граници! Оцеляват само безграничните мечти. Останалите ги отмива дъждът или ги помита вятърът.

Тя ме погледна за последен път объркано, с широко отворени очи, после побягна в нощта. Още веднъж извиках подире ѝ с все сили: „Зная, че един ден ще те видя на сцената, Александра. Вярвам в теб!“. Отвърна ми само ехото в мрака. Тя беше изчезнала.

Завърнах се в бара, където междувременно беше настъпила суматоха. Чуваха се крясъци, вътре боят беше в разгара си. Трите момчета се бяха върнали с още трима приятели, за да отмъстят на Уди. Видях двамата си братовчеди в схватка с шестимата и се втурнах да им помогна. Ревнах като бесен: „Бандата на Голдманови никога не губи! Бандата на Голдманови никога не губи!“. Бихме се храбро. Двамата с Уди бързо се справихме с четирима от побойниците. Той беше необикновено силен, а аз се боксирах добре. Другите двама налагаха Хилел. Ние се нахвърлихме върху тях и с няколко удара ги принудихме да избягат, изоставяйки другарите си, които стенеха на пода. Отвън се разнесе звукът на сирени. Бяха се обадили в полицията. Трябваше да изчезваме. Тичахме с все сили в нощта. Прекосихме Ийст Хемптън, но продължихме още нататък, докато не се почувствахме в безопасност. Задъхани, превити на две, за да се съвземем, се погледнахме в очите: бяхме се били не срещу хулигани, а срещу самите себе си. Знаехме, че чувствата ни към Александра ни превръщат в братя съперници.

„Трябва да сключим споразумение“, заяви Хилел.

Аз и Уди веднага разбрахме какво има предвид.

В прегръдката на нощта тримата събрахме ръце и се заклехме в името на бандата на Голдманови, че никога не бива да се опълчваме един срещу друг и затова всеки от нас се отказва от Александра.

*  *  *

Дори петнайсет години по-късно не съм забравил клетвата на бандата на Голдманови. След продължителното мълчание, все още под стряхата на къщата на моя чичо в „Коконът Гроув“, най сетне казах:

— Положихме клетва, Александра. През последното лято в Хемптънс аз, Хилел и Уди си дадохме обещание.

— Маркъс, ще започнеш истински да живееш, когато престанеш да ровиш в миналото.

Отново замълчахме. После тя добави тихо:

— Ами ако това не е случайно, Маркъс? Ами ако сегашната ни среща е знак?

Всяко нещо си има начало и край, а книгите понякога започват от края.

Не зная дали книгата на нашата младост приключи в момента, когато завършихме гимназия, или година преди това, през лятото на 1997 година, с края на лятната ваканция в Хемптънс, когато скрепеното ни с клетва приятелство, обещанията ни за вечна вярност не издържаха и бяха пометени от вихъра на нашето възмъжаване.

ВТОРА ЧАСТ Книга за изгубеното братство (1998–2001)

22

Ако сте посещавали университета в Медисън, Кънектикът, някъде между 2000 и 2010 година, непременно сте обърнали внимание на футболното игрище, което през въпросното десетилетие се наричаше „Соул Голдман Стейдиъм“.

Открай време съм свързвал университета в Медисън с величието на Голдманови. Затова и за мен остана непонятно защо през 2011 година чичо ми Соул ме потърси по телефона в Ню Йорк с молба за много важна според него услуга: искаше непременно да присъствам на свалянето на неговото име от фасадата на стадиона, предвидено за следващия ден. Това се случи три месеца преди неговата смърт и шест месеца преди новата ми среща с Александра.

В онзи момент нямах представа за положението на моя чичо. От известно време се държеше странно, но изобщо не предполагах, че изживява последните си дни.

— Защо толкова държиш да бъда там? — запитах го аз.

— От Ню Йорк е само един час път…

— Чичо Соул, не е в това въпросът. Не разбирам защо му придаваш такава важност?

— Просто върви, много те моля.

Никога нищо не съм му отказвал и затова се съгласих.

Чичо Соул беше организирал всичко и когато пристигнах, ректорът на университета вече ме очакваше чинно на паркинга пред стадиона. „За нас е чест да ви посрещнем — каза той. — Не знаех, че Соул е ваш чичо. Не се тревожете, изчакахме ви, както той ни беше заръчал.“

Тръгна с тържествена стъпка и ме придружи до входа на стадиона пред стоманените букви, закрепени в бетона в негова прослава:

СОУЛ ГОЛДМАН СТЕЙДИЪМ

Двама работници в коша на хидравличния подемник внимателно сваляха една по една буквите, които падаха на земята с метален звън.

ОУЛ ГОЛДМАН СТЕЙДИЪМ

ОЛДМАН СТЕЙДИЪМ

АН СТЕЙДИЪМ

След това работниците се заеха да монтират върху голата стена светещ надпис, този път в прослава на фирма за производство на панирано пилешко, която поемаше финансирането на стадиона за следващите десет години.