Книга за Балтиморови

Уди искаше да се включи в университетския отбор не толкова, за да може да плати за следването си, колкото заради възможността един ден да играе в НФЛ. Именно затова тренираше така усилено. Сутрин ставаше много преди нас и пробягваше значителни разстояния. Понякога го придружавах. Макар много по-тежък от мен, той беше по-бърз и издръжлив. С удоволствие го гледах как прави лицеви опори и коремни преси и вдига без всякакво усилие тежести, равни на собственото му тегло. Една сутрин, докато тичахме по брега на океана, ми беше доверил, че за него футболът е най-важното нещо на света.

— Преди да се захвана с футбола, не представлявах нищо. Просто не съществувах. Откакто играя, хората ме познават и ме уважават…

— Не е вярно, че преди футбола не си съществувал — възразих аз.

— Балтиморови ми дариха своята любов. Или ако щеш, ми я дадоха назаем. Могат да си я вземат обратно. Аз не съм техен син, а момче, което са съжалили. Кой знае дали някой ден няма да ми обърнат гръб.

— Как може да си мислиш такива неща! За тях ти си като роден син.

— Фамилията Голдманови не ми принадлежи нито по право, нито по кръв. Аз съм просто хлапе, което се е присламчило към вас. Трябва да си създам собствено име и единственото средство за това е футболът. Когато изгониха Хилел от отбора на „Бъкери“, бях решил и аз да се махна, за да го подкрепя. Соул ме разубеди. Каза ми, че не бива да го правя само защото съм ядосан. Двамата с Анита ме преместиха в друга гимназия, записах се в нов отбор. Оставих се да ме убедят и сега се упреквам за това. Мисля, че не поех отговорност, когато трябваше. Не беше справедливо Хилел да плаща за всичко.

— Хилел е бил помощник на треньора. Длъжен е бил да попречи на Скот да излезе на терена. Знаел е, че е болен. Отговорността е била негова. Искам да кажа, че твоят случай е съвсем различен. На него просто му е харесвало да те гледа отстрани и да подвиква на далеч по-силни от него момчета. А футболът е твоят живот. И може би бъдещата ти кариера.

— И все пак продължавам да се упреквам — намуси се той.

— Няма за какво.

Чичо Соул далеч не споделяше нашия избор на учебно заведение. След като по време на вечерята Уди описа предимствата на Медисънския университет, той му каза:

— Не казвам, че не е добър, но все пак трябва да имаш предвид какво ще правиш там.

— Ще играя футбол и това е чудесно — повтори Уди.

— За футбола е ясно, но ако искате да следвате право, ще трябва да минете подготвителен курс в университет, където има юридически факултет. Съвсем логично е. Джорджтаунският например е отличен университет. А освен това е по-близо до нас.

— Патрик Невил каза, че Уди трябва да разполага с най-добрите условия — възрази Хилел.

Чичо Соул вдигна очи към небето:

— Е, щом Патрик Невил го е казал…

На моменти имах чувството, че чичо Соул донякъде се дразни от Патрик. Помня вечерта, когато всички бяхме поканени в „Земен рай“. Домакинът ни се бе подготвил със замах: наел бе готвач и обслужващ персонал. Когато се завърнахме у дома, леля Анита похвали храната, което стана причина за кратко спречкване с чичо Соул. Последствия нямаше, но тогава се почувствах неудобно, защото за пръв път виждах чичо и леля да се карат.

— Разбира се, че вечерята беше добра — беше възразил чичо Соул. — Нали специално беше наел готвач. Много по-приятно щеше да бъде, ако си бяхме направили барбекю.

— Стига, Соул, той е сам мъж и не обича да готви. Във всеки случай къщата е великолепна.

— Прекалено е лъскава.

— Не мислеше така, когато беше собственост на семейство Кларк.

— Тогава тя притежаваше чар. Сега е обзаведена по модата на новобогаташите.

— Какво ти пречи това, че печели много пари? — запита леля Анита.

— Радвам се за него.

— Не ти личи.

— Не харесвам новобогаташите.

— Та ние самите не сме ли новобогаташи?

— Все пак имаме по-добър вкус от този тип.

— О, Соул, не бъди дребнав.

— Защо пък дребнав? Да не би да мислиш, че този тип има вкус?

— Да. Харесва ми обзавеждането на къщата, а и начина, по който се облича. И престани да го наричаш „този тип“. Името му е Патрик.

— Начинът, по който се облича, е смешен: опитва се да мине за млад и модерен, а всъщност е застаряващ хубавец с този негов лифтинг. Смятам, че Ню Йорк изобщо не му се отразява добре.

— Не вярвам да си е правил лифтинг.

— Анита, я стига! Не видя ли, че кожата на лицето му е гладка като бебешко дупе.

Не обичах, когато чичо и леля се наричат помежду си с малки имена. Правеха го само когато са сърдити. През останалото време използваха галени имена и нежни прякори, които създаваха впечатлението, че все още са влюбени като през първия ден.