Книга за Балтиморови

Ревността ми се разпалваше с всеки изминал ден. Ревнувах Хилел за неговата харизма, за знанията, за непринудеността му. Виждах как Александра го гледа и направо се побърквах всеки път, когато го докоснеше.

За пръв път Уди започна да ме дразни: преди го чувствах толкова близък, а сега на моменти го мразех — особено когато свалеше тениската и разкриеше изваяното си тяло, което тя неволно поглеждаше и понякога дори даваше израз на възхищението си.

Започнах да ги следя неотстъпно. Ако някой от тях отидеше да вземе забравена вещ, веднага ставах подозрителен. Представях си тайни срещи и безкрайни целувки. Вечер у Голдманови, докато вечеряхме на терасата, чичо Соул питаше:

— Как е, момчета? Нещо сте се умълчали.

— Добре сме — отвръщахме ние.

— У Невил всичко ли е наред? Има ли нещо, което не знам?

— Не, просто сме изморени.

Онова, което чичо Соул смътно долавяше, беше топлината между краката на всеки от нас, която трудно прикривахме. За пръв път в съвместния ни живот тримата желаехме нещо, което не можехме да си поделим.

21

През април 2012 година, докато подреждах вещите на чичо Соул, съзнанието ми беше обсебено от спомена за бандата на Голдманови. Времето беше задушно. Флорида беше обхваната от необичайно топла вълна и бурите налитаха една след друга.

Лееше се същински потоп, когато най-сетне се осмелих да позвъня на Александра. Бях се настанил на сухо под стряхата. Извадих писмото, което грижливо пазех в задния джоб на панталона си, и бавно набрах номера.

Обади се след третия сигнал.

— Ало?

— Маркъс е.

Последва секунда мълчание. Не бях сигурен дали се колебае, или е доволна, че чува гласа ми, и за малко да затворя. После тя каза:

— Марки, радвам се, че се обади.

— Много съжалявам за снимките и за цялата тази каша. Още ли си в Лос Анджелис?

— Да. А ти? Завърна ли се в Ню Йорк? Чувам край теб някакъв шум.

— Все още съм във Флорида. Чуваш дъжда. Аз съм в къщата на чичо. Тъкмо подреждам.

— Маркъс, какво се е случило с чичо ти?

— Същото, каквото и с всички Балтиморови.

Тя замълча, явно смутена.

— Не мога да говоря дълго. Кевин е тук. Не иска да се чуваме.

— Нищо лошо не сме направили.

— И да, и не, Марки.

Харесваше ми, когато ме наричаше Марки. Това означаваше, че не всичко е изгубено. И именно защото не беше изгубено, се чувствах зле.

— Бях успяла да тегля чертата — продължи тя. — Отново да намеря спокойствие. И ето че всичко пак се обърка. Не ми причинявай това, Марки. Не ми причинявай това, ако не вярваш в нас.

— Не съм преставал да вярвам в нас.

Тя не каза нищо.

Дъждът още повече се усили. Мълчахме, но никой от нас не затваряше. Полегнах на пейката пред къщата. Припомних си как навремето лежах с телефон в ръка в Монтклеър, а тя в своето легло в Ню Йорк, подхванали разговор, който обикновено продължаваше няколко часа.

*  *  *

Хемптънс, Ню Йорк

1997 г.

През онова лято общуването с Патрик Невил определено оказа влияние върху нас при избора на учебно заведение, където да продължим образованието си. Той няколко пъти ни описва университета в Медисън, в който преподаваше.

— Според мен това е един от най-добрите университети, що се отнася до перспективите, които открива пред студентите. Независимо на какво поприще възнамерявате да се посветите.

Хилел заяви, че иска да учи право.

— В Медисънския университет няма юридически факултет — обясни Патрик, — но подготвителните курсове са чудесни. Впрочем междувременно може да промениш намеренията си. След четири години може да избереш нещо друго… Ако питате Александра, тя ще ви каже, че много ѝ харесва там. А и би било чудесно четиримата отново да сте заедно.

Уди търсеше учебно заведение, където ще може да играе футбол. По този повод Патрик отново сметна, че Медисънският университет би бил добър избор.

— „Тиганите от Медисън“ са чудесен отбор. В него са получили подготовка няколко футболисти, които сега играят в НФЛ.

— Наистина ли?

— Наистина. Университетът предлага подходящо съчетание между учение и спорт.

Патрик сподели, че също е голям любител на футбола и дори е играл в университетския отбор. Негов бивш колега, с когото продължавал да поддържа връзка, сега бил един от спортните директори на „Ню Йорк Джайънтс“.

— И тримата си падаме по този отбор — отбеляза Уди. — Вие ходите ли на техни мачове?

— Всеки път, когато имам възможност. Дори имам достъп до съблекалните.

Останахме като гръмнати.

— Значи, познавате играчите? — запита Хилел.

— Познавам се лично с Дани Кенел — увери ни той.

— Не може да бъде! — предизвика го Уди.

Патрик влезе за малко и се върна с две снимки в рамка, на които беше той заедно с играчите от „Джайънтс“ на техния стадион в Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси.

Същата вечер на масата у Балтиморови Уди описа на чичо Соул и леля Анита нашия разговор с Патрик Невил за университетския футбол. Разчиташе, че Патрик може да му издейства стипендия.