Книга за Балтиморови

Още десет- или дванайсетгодишни от чувство на солидарност бяхме стигнали до компромисно решение, що се отнася до отборите, които бандата на Голдманови официално подкрепяше. Изборът бе съобразен с нашите географски предпочитания. При бейзбола това бе „Балтимор Ориолс“ (по избор на Уди и Хилел). При баскетбола — „Маями Хийт“ (в чест на дядо и баба Голдман). При футбола — „Далас Ка-убойс“, а при хокея „Монреал Кънедиънс“ — може би защото по онова време тъкмо бяха спечелили купата „Стенли“ и така бяха предопределили нашия избор.

През онази година поради премеждието на Уди и Хилел в гимназиалния футболен отбор взехме решение занапред футболът да бъде изключен от каталога с прогнозите. Само чичо Соул коментираше футболния сезон, все едно че нищо не се бе случило. Сигурен съм, че правеше това заради Уди. Искаше да го помири с този спорт.

— Радваш ли се, че през новия сезон отново ще играеш в отбора? — запита го той.

В отговор Уди само сви рамене.

— Хайде Уди, та ти си най-добрият — насърчи го Хилел. — Мама казва, че ако продължаваш така, непременно ще получиш стипендия, за да се запишеш в университета.

Той отново сви рамене. Леля Анита беше отишла до кухнята за студен чай и се върна тъкмо в този момент, като чу края на нашия разговор.

— Остави го на мира — намеси се тя, като нежно разроши косата му, а после седна редом с нас.

За всички младежи на нашата възраст, на които предстоеше последна година в гимназията, изборът на университет беше основна грижа. В най-прочутите университети попадаха само най-добрите, така че бъдещето ни до голяма степен зависеше от успеха в училище.

— Студентите би трябвало да бъдат подбирани според потенциала, а не според способността им да възпроизвеждат като папагали онова, което са им натъпкали в главите — неочаквано каза Хилел, сякаш прочел мислите ни.

Уди махна с ръка, сякаш искаше да пропъди неприятна мисъл, и предложи да отидем на плажа. Нямаше нужда да повтаря. Само след миг вече бяхме по бански в колата, пуснали докрай радиото, на път към малкия плаж отвъд Ийст Хемптън, където обичахме да ходим.

Той беше посещаван предимно от млади хора на нашите години. С пристигането си бяхме приветствани от група момичета, които очевидно очакваха Хилел и Уди. Преди всичко Уди. Около него постоянно кръжеше ято момичета, най-често красиви или най-малкото с красиви тела. Те се изтягаха върху хавлиите си под яркото слънце. Някои от тях бяха доста по-големи от нас — знаехме това, защото свободно си купуваха бира, а снабдяваха и нас, — но това не им пречеше да се заглеждат в Уди с блеснали очи.

Пръв влязох във водата. Затичах се към дървения понтон и се хвърлих във вълните. Уди и Хилел веднага ме последваха. Първо Хилел, чиито крайници бяха тънки като върви, а после Уди, пращящ от сила и здраве, с тяло, изваяно сякаш от мрамор. Преди да скочи, той спря за момент на понтона, изпъчи гърди срещу слънцето, усмихна се широко, разкривайки два реда равни бели зъби, и се провикна: „Бандата на Голдманови отново е тук!“. Мускулите му се стегнаха като страховита броня, видях как направи красиво салто и изчезна във водата.

Макар да не смеехме да признаем пред себе си, аз и Хилел мечтаехме да бъдем като Уди. Той беше същинско спортно божество, най-добрият атлет, когото някога към виждал. Би могъл да постигне успех в коя да е дисциплина: боксираше се като лъв, бягаше като пантера, играеше безупречно баскетбол и обожаваше футбола. С всяко следващо лято виждах как тялото му се развива. Сега имаше внушителна фигура. Забелязах това още на автогарата под тениската, почувствах го, когато ме прегърна, а сега го гледах пред мен само по бански да се плиска в студената вода.

Обърнахме се и отвъд гребените на вълните обгърнахме с поглед нашето владение. Въздухът беше прозрачен и можехме да видим в далечината малкия частен плаж на „Земен рай“.

Хилел ми съобщи, че къщата най-после е била продадена.

— На кого? — запитах.

— Нямам представа — отвърна той. — Тате е разговарял с един от бригадата по поддръжката и научил, че новият собственик пристига в края на седмицата.

— Любопитен съм да видя кой е купил имението — обади се Уди. — Толкова хубаво ни беше със семейство Кларк. Надявам се, че новите собственици ще ни разрешат от време на време да ходим на техния плаж, а ние в замяна ще им помагаме в градината.

— Ако се окаже, че са някакви стари тъпаци, просто няма да стане — възразих аз.

— По пътя насам мярнах сгазен пор. Винаги можем да го приберем и да го хвърлим в тяхната градина.

Дружно се засмяхме.

Уди вдигна едно плоско камъче, ловко го хвърли и то подскочи няколко пъти по вълните. Видях как бицепсът му се сви във внушителна топка.

— Какво си правил цяла година? — запитах го, като обхванах с длани обиколката на ръката му над лакътя. — Станал си огромен!

— Нищо особено не съм правил. Просто тренирах здравата.

— А какво става с мениджърите на университетските отбори?

— Свързаха се с мен. Но знаеш ли, Марки, изобщо не ми пука за футбола… Преди с Хилел си живеехме по-добре. Преди това гадно специално училище…