Книга за Балтиморови

— Привет, вече си мислех, че няма да дойдеш — каза му, докато се настаняваше на мястото до водача.

— Съжалявам, днес удължиха тренировката.

— Във форма ли си?

— Как не!

Хилел се засмя.

— Стига, Уди. Ще видиш, че един ден ще играеш в НФЛ.

Той бръкна в книжния плик, който Уди му подаваше, и извади един чийзбургер. После провери съдържанието на плика и се усмихна доволно.

— Не си забравил и лучените кръгчета. Нямаш грешка! Какво бих правил без теб…

Двамата се заеха с храната.

Когато приключиха, без предварително да са се уговаряли, излязоха от колата и седнаха на предния капак. Уди извади от джоба си пакет цигари, взе една и предложи на Хилел, който го последва. Двете огънчета в мрака бяха единственият знак за тяхното присъствие.

— Направо не мога да повярвам, че гледате всички мачове на „Вашингтон Редскинс“. Преди на баща ми и през ум не би му минало да вземе абонамент за „Балтимор Булетс“!

— Може би защото тогава си бил още много малък. Можеш да опиташ сега.

— Ами, сега изобщо не ми пука.

— Виж, донесъл съм ти шапка на отбора. Ще ядеш ли лучените кръгчета?

— Вече не съм гладен.

— Не се впрягай, Хил. Това са само някакви си тъпи мачове. Другия път, когато си дойдеш, ще отидем заедно на стадиона.

— Казах ти, че изобщо не ми пука.

След като изпушиха цигарите, дойде време да се разделят. Хилел трябваше да се прибере в стаята. Както всеки път, щеше да прескочи през прозореца на кухнята, откъдето беше излязъл, а после крадешком да се промъкне по коридорите. Накрая се прегърнаха.

— Грижи се за себе си, мой човек.

— Ти също. Липсваш ми. Без теб животът не е същият.

— Зная. И при мен е така. Все ще изкараме някак този гаден момент, а после пак ще бъдем заедно. Нищо не може да ни раздели, Уди, абсолютно нищо.

— Ти завинаги си мой брат, Хил.

— Ти също. Внимавай по пътя.

Хилел изчезна в мрака, а Уди пое обратно. На връщане към Балтимор в светлината на отсрещните коли видя, че бицепсите му са заякнали още повече и издуват до пръсване ръкавите на пуловера му. Вече тренираше до откат и ясно виждаше по-нататъшния си живот: не се интересуваше кой знае колко нито от уроците, нито от момичетата, нито пък се опитваше да завърже приятелства. Посвещаваше цялото си време и всичките си усилия на футбола. Отиваше на терена един час преди началото на тренировката, за да упражнява сам ударите с крак и дължината на пасовете. Правеше кросове два пъти дневно, пет дни в седмицата. Седем мили сутрин и четири вечер. Понякога излизаше да тича посред нощ, когато чичо Соул и леля Анита вече спяха.

Едва към края на нашия престой, след близо месец колебания, чичо Соул и леля Анита се отказаха от покупката на „Земен рай“. Напоследък цените на имотите в района се бяха покачили главоломно и такава разкошна къща, при това с частен плаж, превърнала се в „сделка на века“, вече струваше няколко милиона долара.

За пръв път установих, че дори за моя чичо Соул има граница, отвъд която не може да премине. Въпреки завидните си финансови възможности той не бе в състояние да събере шестте милиона, нужни за покупката на имота. Дори ако продадеше вилата, би трябвало да тегли втори значителен кредит, тъй като все още не беше изплатил докрай апартамента в „Буенависта“. Към това се прибавяха разходите по поддръжката на „Земен рай“, които далеч надвишаваха досегашните. Изобщо начинанието не беше разумно и той предпочете да се откаже.

Научих всичко това благодарение на дочутия разговор между него и леля Анита след посещението при брокера, отговарящ за продажбата. Накрая леля Анита нежно го прегърна и му каза: „Ти си мъдър и предпазлив човек. Тъкмо затова те обичам. Тази вила ни е напълно достатъчна. Най-важното е, че сме щастливи. Нищо повече не ни трябва“.

Когато си тръгвахме от Хемптънс, „Земен рай“ още не си беше намерил купувач. Изобщо не си представяхме каква изненада ни очаква следващото лято.

*  *  *

През последвалата година с мъка понасях скъсването с Александра. Не можех да се примиря с мисълта, че вече не ме желае и че годината, която бяхме прекарали заедно, не означава за нея това, което означаваше за мен. Няколко месеца поред редовно отивах в Ню Йорк и бродех из любимите ни места. Спирах пред някогашното ѝ училище, пред кафенето, където често бяхме ходили, правех обиколка на музикалните магазини, в които тя обичаше да влиза, и накрая стигах до бара, където тя бе свирила и пяла. Нито в музикалните магазини, нито в бара я бяха виждали оттогава.

— Спомняте ли си момичето, което свиреше на китара? — питах всеки път аз.

— Добре си го спомням — бе дежурният отговор. — Само че отдавна не съм го виждал.

Започнах да вися пред сградите, където живееха нейните родители, и много скоро установих, че нито един от двамата вече не е на предишния си адрес.