Книга за Балтиморови

Така и не бих могъл да кажа дали аз бях първият от бандата на Голдманови, който е вкусил насладите на любовта. Нямаше начин да споделя за Александра на Уди и Хилел. Имах усещането, че съм ги предал. Във всеки случай трябваше да се съобразявам с нейното желание да не споменавам на никого за нашата връзка.

Понякога я виждах на излизане от училище с по-големи момчета. Не можех да отида при нея и направо бях болен от ревност. Когато след това се видехме в кафенето, не пропусках да я запитам:

— Какви са тези тъпаци, които се мотаят около тебе?

Тя се засмиваше.

— Нищо особено. Просто приятели. Няма значение. За мен само ти имаш значение.

— Защо някой път не излезем заедно с твоите приятели? — молех я аз.

— Не. Те не бива да научават за теб.

— Защо? Заедно сме от почти четири месеца. Да не би да се срамуваш от мен?

— Престани да се впрягаш, Марки. Чисто и просто е най-добре никой да не знае за нас.

— Откъде си сигурна, че не съм казал на никого?

— Сигурна съм, защото не си като другите. Ти си страхотен, Маркикет. Ти се отличаваш от останалите момчета и това най-много ценя у теб.

— Престани да ме наричаш Маркикет!

— Добре, Маркикет — усмихваше се тя.

*  *  *

През късната пролет на 1996 година Патрик Невил, който от месеци търсеше начин да се премести в Ню Йорк, за да бъде по-близо до дъщеря си и да се опита да спаси своя брак, получи висок пост в един инвестиционен фонд в Манхатън и напусна „Оук Парк“. Настани се в красив апартамент на Шестнайсето авеню, недалеч от този на жена си. Така Александра се сдоби с две жилища и две стаи, в резултат на което моите посещения в Ню Йорк зачестиха. А когато Патрик и Джилиан излизаха заедно на вечеря в опит да се сдобрят, просто не знаехме кой от двата апартамента да изберем.

Постоянно ѝ гостувах и мечтаех и тя на свой ред да прекара една нощ у нас в Монтклеър. През уикенда на рождения ми ден извърших същински подвиг, като се отървах от родителите ми. Реших да поканя Александра да пренощува в Монтклеър. В припадък на романтизъм ми хрумна да се промъкна в нейното училище и като открих шкафчето, което смятах, че е нейното, пуснах вътре картичка с покана да дойде у нас на по-следващия ден. Постарах се да създам романтична атмосфера: вечеря на свещи, цветя, приглушена светлина. Поканата беше за седем вечерта. В осем часа още я нямаше и аз се обадих у майка ѝ, от която разбрах, че е излязла. Същият отговор получих и от баща ѝ. В десет часа изсипах вечерята в кофата за смет. В единайсет и половина отворих бутилката вино, която бях отмъкнал от запасите на баща ми, и я изпих сам. В полунощ, сам и пиян, запях на себе си „Честит рожден ден“ и духнах свещите. Легнах си със замаяна глава и с убеждението, че я мразя. Два дни изобщо не я потърсих. Не отидох в Ню Йорк и не отговарях на обажданията ѝ. Накрая тя дойде в Монтклеър и ме изчака на излизане от училище.

— Маркъс, какво става с теб?

— Какво ми става ли? Може би се шегуваш! Как можа да ми скроиш такъв номер?

— За какво говориш?

— За рождения ми ден!

— Какво за рождения ти ден?

— Заряза ме вечерта на рождения ми ден! Поканих те у нас, а ти така и не благоволи да дойдеш!

— Че откъде да знам, че имаш рожден ден, след като нищо не си ми казал?

— Оставих картичка в шкафчето ти.

— Не съм намирала никаква картичка…

— Ами… — измънках смутено аз.

Всъщност бях объркал шкафчетата…

— Виж какво, Марки, вместо да ми оставяш тайни знаци, просто можеше да ми се обадиш по телефона. Когато двама души имат връзка, трябва все пак да се чуват от време на време.

— Аха! Значи, имаме връзка?

— А ти как мислиш, Маркихот такъв!

Погледна ме в очите и аз почувствах как ме обзема неописуемо блаженство. Двамата имахме връзка. За пръв път момиче ми казваше подобно нещо. Тя ме прегърна и ме целуна пред всички, като ми пусна език, после ме отблъсна и каза: „Хайде, сега изчезвай“.

Аз имах връзка. Още не можех да се опомня. Не можах да се опомня и следващия уикенд, когато Александра пристигна в Монтклеър с колата си и ме взе, за да „се поразходим“. Отначало не разбрах къде отиваме, докато не навлязохме в тунела „Линкълн“.

— В Манхатън ли отиваме?

— Да, ангел мой.

Малко по-късно, когато спряхме пред „Уолдорф Астория“, ми стана ясно, че ще прекараме нощта там.

— Това е „Уолдорф“?

— Да.

— Ще спим в хотел, така ли?

— Да.

— Но аз не си нося тоалетни принадлежности.

— Сигурна съм, че все ще се намерят една четка за зъби и пижама. Все пак в Ню Йорк се срещат такива неща.

— Дори не съм предупредил нашите…

— В този хотел има специални уреди, наречени телефони, и с тяхна помощ човек може да осъществява контакт със себеподобните си по целия свят. Ще се обадиш на майка си и ще ѝ кажеш, че ще преспиш у приятел. Маркикет, крайно време е да започнеш да поемаш рискове. Все пак нямаш намерение цял живот да останеш в Монтклеър, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Казах, че все пак нямаш намерение цял живот да останеш в Монтклеър.