Книга за Балтиморови

— Бърдън е лайнар? — вайкаше се леля Анита. — Не можа ли да се сетиш нещо друго? О, Уди, какво те прихвана, за да постъпиш по този начин?

Навел глава, той промърмори засрамен:

— Исках да му отмъстя за това, което стори на Хилел.

— Отмъщението не води доникъде! — възрази чичо Соул без всякакъв гняв. — Много добре знаеш, че така не се правят нещата.

— Какво ще стане сега с мен? — запита Уди.

— Зависи дали директорът Бърдън ще подаде жалба.

— Ще ме изгонят ли от училище?

— Все още не знаем. Направил си голяма глупост, Уди. Сега съдбата ти не зависи от нас.

Така Уди бе изключен от гимназията „Бъкери“.

Треньорът Бендам направи всичко по силите си, за да го защити пред Бърдън. Между двамата избухна сериозно спречкване, когато директорът отказа да отмени решението си.

— Стив, как може да сте толкова ограничен? — възмущаваше се Бендам.

— Има си правила, които трябва да се спазват. Нали видяхте какво е направил този хулиган с къщата ми?

— Просто детинска работа! Можехте да го накажете шест месеца да чисти училищните тоалетни, но нямате право да съсипвате бъдещето на две деца. Решението ви е напълно недопустимо.

— Това е положението, Огъстъс.

— Мамка му, Стив! Та вие сте директор на училище! Призван сте да се грижите за живота на тези хлапета, а не да го рушите.

— Именно, аз съм директор на училище. Изглежда, не си давате сметка каква отговорност нося. Нашето призвание е да адаптираме тези деца към обществото, а не обратното. Те трябва да се научат, че има правила и че ако не ги спазват, ще отговарят за постъпките си. Може да ви се струвам жесток, но имайте предвид, че го правя заради тях, и бъдете сигурен, че един ден ще ми благодарят. Такива хлапета стигат до затвора, ако липсва здрава ръка, която да ги води.

— Такива хлапета, Стив, стават звезди в НФЛ или получават Нобелова награда! Ще видите, че след десет години в този училищен двор ще идват телевизионни екипи, за да заснемат мястото, откъдето е започнала славата на Голдманови.

— Славата на Голдманови? Хайде де! Само не ми казвайте, че вярвате на подобни глупости…

— И пред микрофоните на журналистите ще мънкате сконфузено, че са били любимите ви ученици, най-добрите в гимназията, и че никога не сте се съмнявали в техните заложби!

— Престанете, Огъстъс, минавате всякакви граници. Омръзна ми да ви слушам.

— Знаете ли какво, Стив? На мен ми омръзна да ви слушам. Вървете на майната си!

— Моля? Да не сте си изгубили ума? Ще докладвам за вас. И на вас няма да ви се размине!

— Докладвайте колкото си искате. Аз се махам! Не желая да бъда част от тъпата ви система, способна единствено да лиши две момчета от мечтите им. Махам се и повече няма да ме видите!

След този разговор треньорът напусна кабинета, като затръшна с все сила вратата, и подаде оставка без предизвестие с молба за преждевременно пенсиониране.

Следващия уикенд Уди потърси Бендам в дома му и го завари да подрежда вещите си в караваната.

— Не си отивайте, тренер… Отборът има нужда от вас.

— Няма вече отбор, Уди — отвърна Бендам, без да спре да товари багажа. — Отдавна трябваше да се пенсионирам.

— Тренер, дойдох да ви се извиня. За всичко съм виновен аз.

Бендам остави на тревата поредния кашон.

— Не, Уди. Няма такова нещо. Виновна е гадната система! Всички тези калпави даскали. Аз ти се извинявам, Уди. Така и не можах да ви защитя докрай, теб и Хилел.

— И сега бягате?

— Не, просто излизам в пенсия. Ще прекося страната и през лятото ще бъда в Аляска.

— Ще отидете с вашата каравана чак в Аляска, само и само да не погледнете истината в очите.

— Нищо подобно. Отдавна искам да предприема това пътешествие.

— Ами че вие винаги можете да отидете в тази дяволска Аляска!

— Животът е по-кратък, отколкото си мислиш, моето момче.

— Достатъчно дълъг е все пак, за да останете тук поне още известно време.

Бендам го хвана за раменете:

— Продължавай с футбола, момчето ми. Не заради мен, не заради Бърдън или когото и да било друг. Направи го за себе си.

— Плюя на всичко, тренер! Вече не ми пука за нищо!

— Не, не бива да плюеш на футбола! Футболът е твоят живот!

*  *  *

След смъртта на Скот семейство Невил се разпадна.

Джилиан така и не можа да прости на своя съпруг, че е насърчавал сина си да се занимава с футбол. Заяви му, че трябвало да размисли, да си поеме дъх. В никакъв случай обаче не желаела да живее повече в „Оук Парк“. Един месец след погребението на Скот тя реши да се завърне в Ню Йорк и нае апартамент в Манхатън. Александра отиде с нея. Двете се преместиха окончателно там през ноември 1995 година.

Моите родители ми разрешиха да прекарам в „Оук Парк“ уикенда на тяхното заминаване, за да си взема довиждане с Александра. Това бяха най-печалните дни, преживени от мен в Балтимор.

— Тя ли е момичето, което ти изпрати онова писмо? — запита майка ми, докато ме съпровождаше до гарата в Нюарк.

— Да.

— Един ден отново ще се срещнеш с нея.

— Съмнявам се.

— Аз пък съм сигурна. Не тъгувай, Марки.