Книга за Балтиморови

Междувременно здравословното състояние на Скот непрекъснато се влошаваше. Към края на лятото той преживя няколко кризи. Имаше болнав вид и вече постоянно носеше със себе си бутилка с кислород. Родителите му бяха силно разтревожени. От този момент присъстваше на мачовете само като зрител. Всеки път, когато станеше, за да приветства поредния тъчдаун, го обземаше дълбока тъга, че не може да бъде на терена. Самочувствието му бе напълно смазано.

През една студена септемврийска утрин, след поредната бляскава победа на „Дивите котки“ предишния ден, Скот излезе тайно от къщи и отиде на стадиона. Там нямаше жива душа. От влагата над тревата се стелеше пелена бяла мъгла. Той застана в единия край на терена и се затича, представяйки си, че държи в ръце топката. Затвори очи и видя себе си като мощно крило, като един от „непобедимите“. Нищо не бе в състояние да спре устрема му. Струваше му се, че чува възторжените възгласи на публиката, която скандираше неговото име. Той беше играчът на „Дивите котки“, който бе на път да реши мача. Благодарение на него щяха да спечелят първенството. Продължаваше да тича, усещаше как стиска в ръце несъществуващата топка. Накрая дъхът му спря и той се строполи безчувствен върху мократа трева.

Спаси го един минувач, излязъл да разходи кучето си. Линейката го закара в болницата „Джонс Хопкинс“, където му направиха пълни изследвания. Състоянието му значително се бе влошило.

Хилел и Уди научиха за случилото се от леля Анита.

— Какво е правил сам на стадиона? — чудеше се Хилел.

— Нямам представа. Излязъл е, без да предупреди родителите си.

— Колко време ще остане в болницата?

— Най-малко две седмици.

Двамата започнаха редовно да посещават Скот.

— Искам да бъда като вас — заяви той на Уди. — Искам да играя футбол и зрителите да ме аплодират. Не искам повече да бъда болен.

Най-сетне Скот се прибра у дома, но трябваше да пази пълен покой. Всеки ден след тренировка Уди и Хилел минаваха да го видят. Понякога с тях идваха всички момчета от отбора. „Дивите котки“ изпълваха стаята на Скот и му описваха постиженията си от изминалия ден. Всички в един глас заявяваха, че непременно ще спечелят купата. Всъщност до ден-днешен нито един отбор от Лигата на гимназиите не е успял да надмине техния рекорд от сезон 1995–1996.

Един съботен следобед в средата на октомври на стадиона на „Бъкери“ „Дивите котки“ играеха изключително важен мач. Преди началото на срещата Уди и Хилел се отбиха у семейство Невил. Скот беше в леглото. Изглеждаше съсипан.

— Единственото ми желание е да бъда заедно с вас, момчета — каза им той. — Иска ми се да работя в градините с вас, да играя футбол с вас. Искам всичко да бъде както преди.

— Можеш ли да дойдеш на мача?

— Майка ми няма да ме пусне. Кара ме да си почивам, а аз и нищо друго не правя. Само си почивам.

Когато Хилел и Уди си заминаха, Скот се почувства напълно отчаян. Слезе в кухнята; освен него в къщата нямаше никого. Сестра му беше излязла, баща му имаше среща, а майка му беше на покупки. Внезапно реши, че може да избяга и да отиде при „Дивите котки“. Нямаше кой да му попречи.

На стадиона мачът беше започнал. „Дивите котки“ бързо взеха преднина.

Скот се качи на стария си велосипед. Беше твърде малък за него, но все още здрав. А това бе най-важното. Отправи се към „Бъкери“, като от време на време спираше да си поеме дъх.

Джилиан Невил се прибра у дома. Повика Скот, но той не ѝ отговори. Качи се на горния етаж, открехна вратата на стаята му и видя, че е заспал. Не се приближи до леглото, за да не смути почивката му.

Скот се добра до стадиона в края на първата част. „Дивите котки“ бяха решително повели в резултата. Той облегна колелото на оградата и се промъкна в съблекалнята.

Чу гласа на треньора Бендам, който даваше указания на играчите, и се скри в банята. Не желаеше да бъде обикновен зрител. Искаше да вземе участие в играта. Изчака да приключи втората четвъртина. Трябваше да говори с Хилел.

Странно предчувствие накара Джилиан Невил да отиде да събуди сина си. Отново открехна вратата на стаята му. Той продължаваше да спи. Този път приближи до леглото, докосна завивката и установи, че под нея няма никого: вместо сина си видя куп възглавници, които той бе подредил така, че да наподобяват формата на тялото му.

В началото на третата четвъртина Скот успя да привлече вниманието на Хилел, който отиде при него в банята.

— Какво правиш тук?

— Искам да играя!

— Да не си луд! Това е невъзможно.

— Моля те! Ще ми се да играя поне в един мач.

Джилиан Невил обиколи с колата целия „Оук Парк“. Опита да се свърже с Патрик, но той не отговаряше. Отиде у Голдманови, но не откри никого: всички бяха на стадиона.

След края на третата четвъртина Хилел се приближи до Уди и му обясни положението. Сподели с него идеята си и

Уди използва почивката, за да поговори с останалите играчи. После повика Райън, който играеше на крилото, и му обясни какво трябва да направи.

Джилиан се прибра у дома. Къщата беше все така празна. Усети как я обзема паника и се разплака.

До края на срещата оставаха пет минути.