Книга за Балтиморови

Райън даде знак, че иска да напусне за момент играта.

— Тренер, трябва да отида до тоалетната.

— Не можеш ли да потърпиш?

— Съжалявам, спешно е.

— Побързай!

Райън влезе в съблекалнята и даде фланелката и каската на очакващия го Скот.

До края оставаха само две минути. Треньорът смъмри Райън, който най-сетне излезе от съблекалнята, и му заповяда да заеме мястото си. Толкова беше улисан, че не забеляза нищо. Играта продължи. Райън се държеше странно и не се пласираше както трябва. Бендам му викаше някакви заповеди, но без резултат. Внезапно сякаш целият отбор се побърка и оформи триъгълник. „Какви ги вършите, да го вземат мътните!“, кресна им той.

После Хилел извика: „Сега!“. Уди моментално зае позицията на крилото и застана до Райън. Топката попадна във владение на „Дивите котки“ и Уди я пое. Всички играчи застанаха на линия до Райън, който получи топката и се устреми напред, придружен от останалите, които го бранеха.

Стадионът затаи дъх. Объркани, играчите от противниковия отбор гледаха слисано как плътната група прекосява игрището. Скот мина отвъд голлинията и постави топката на земята. После вдигна ръце към небето, свали каската и целият стадион нададе възторжен вик.

„Тъчдаууун за „Дивите котки“ от „Бъкери“, които печелят мача!“, провикна се в микрофона коментаторът.

„Това е най-прекрасният ден в моя живот!“, ликуваше Скот, който започна да танцува по терена. Всички играчи се струпаха около него и тържествено го понесоха на ръце. Смутеният Бендам отначало не можа да реагира, но после избухна в смях и се присъедини към останалите, които скандираха името на Скот и го призоваваха да направи почетна обиколка. Скот се подчини и започна да изпраща въздушни целувки на зрителите. Пробяга половината разстояние, но в този момент почувства, че сърцето му отказва. Дишаше все по-мъчително. Опита да се съвземе, но усети, че се задушава, и внезапно се строполи на земята.

16

На 28 март 2012 година Александра напусна Бока Ратон и се завърна в Лос Анджелис.

В деня на заминаването си бе оставила един плик пред моята врата. Лио я бе видял и веднага дойде да ми позвъни.

— Изпуснахте гаджето си.

— Не ми е гадже.

— Голям черен джип спря пред вас и тя остави плик пред вратата.

Подаде ми го. Върху него пишеше:

За Маркикет

— Нямам представа кой е този Маркикет — казах аз.

— Струва ми се, че това сте вие — усмихна се Лио.

— Не. Има някаква грешка.

— Аха. В такъв случай ще го отворя.

— Не го правете.

— Нали казахте, че писмото не е за вас?

— Дайте ми го!

Дръпнах плика от ръцете му и го разпечатах. Вътре имаше само един телефонен номер, за който предположих, че е нейният.

555-543-3984

А.

— Защо ще ми оставя телефонния си номер? И защо ще го оставя пред вратата, след като знае, че първият пристигнал журналист може да види плика и дори да го вземе?

— Бедни ми Маркикет — каза ми Лио, — не бъдете толкова черноглед.

— Не ме наричайте Маркикет. И освен това не съм черноглед.

— Разбира се, че сте. Тази мила жена е напълно объркана, защото умира от любов към вас, но не знае как да ви го каже.

— Не ме обича. Това е минало.

— Вие май го правите нарочно? Нахлувате в спокойния ѝ, подреден живот, всявате в него страхотен хаос, в резултат на което тя решава да избяга, но преди това не пропуска да ви остави телефона си. Какво точно не ви е ясно? Тревожа се за вас, Маркъс. Излиза, че в сърдечните работи сте пълна нула.

Погледнах още веднъж листчето, което стисках в ръка, а после запитах Лио:

— И как трябва да постъпя според вас, като сте такъв доктор по разбити сърца?

— Ами че обадете ѝ се, глупако!

Трябваше ми доста време, докато събера смелост да ѝ се обадя. Когато най-после го направих, телефонът ѝ се оказа изключен. Сигурно беше в самолета за Калифорния. Няколко часа по-късно отново направих опит: във Флорида беше нощ, а в Лос Анджелис се свечеряваше. Не ми отговори. Накрая ми се обади тя. Вдигнах, но тя мълчеше. Известно време и двамата мълчахме. Накрая каза: „Помниш ли, след смъртта на брат ми потърсих теб. Нуждаех се от присъствието ти. Тогава в продължение на часове мълчахме на телефона. Исках просто да ми правиш компания“. Не отговорих нищо. Още известно време останахме безмълвни. Накрая тя затвори.

*  *  *

Балтимор, Мериленд

Октомври 1995 г.

Всички опити да бъде възстановена сърдечната дейност на Скот се оказаха напразни и смъртта му бе установена там, върху моравата на стадиона. На другия ден в гимназията „Бъкери Хай“ нямаше занятия. В училището дойде екип психолози. Още от вратата учениците бяха насочвани към актовата зала, а от високоговорителите в коридорите ечеше гласът на директора Бърдън: „Поради сполетялата ни вчера трагедия днес учебни занятия няма да има. Всички ученици трябва да отидат в актовата зала“. Пред шкафчето на Скот се трупаха цветя, имаше запалени свещи и плюшени играчки.

Скот бе погребан в гробището на едно нюйоркско предградие, откъдето беше дошло семейство Невил. Аз, Уди и Хилел отидохме, придружени от чичо Соул и леля Анита.