Книга за Балтиморови

Имах чувството, че всичко около мен се разпада. А ме очакваха още изненади: веднага щом пристигнахме, аз и братовчедите се отправихме към „Земен рай“ с намерение да поздравим семейство Кларк, които открай време бяха толкова добри с нас. На моравата пред имението обаче ни очакваше табела с надпис „Продава се“.

Когато Джейн ни отвори, видяхме колко е разстроена. В салона Сет седеше в инвалидна количка. Беше прекарал инсулт и изглеждаше много отслабнал. Вече не можел да се справя сам, а къщата с многото стъпала и стълбища изобщо не била подходяща за него. Ето защо Джейн искаше да я продаде колкото се може по-скоро. Съзнаваше, че оттук нататък нямаше да има нито сили, нито време да я поддържа, и затова я предлагаше, докато все още е в добро състояние.

Готова бе да приеме и ниска цена, а такъв случай не беше за изпускане. Мнозина смятаха, че по тези места това ще бъде сделката на века.

Имението вече бе привлякло вниманието на всички брокери от областта, когато чичо Соул и леля Анита решиха да го купят. От приятелски чувства Джейн Кларк дори им даде предимство при продажбата. За нас това бе постоянна тема на разговор. Всеки път, когато седнехме на масата, първата ни работа беше да запитаме чичо Соул докъде са стигнали нещата.

— Ще купите ли „Земен рай“?

— Още не сме решили — отвръщаше ни той с лукава усмивка.

Това лято той почти не излизаше от работния кабинет във вилата. Постоянно го виждах да прехвърля документи и финансови планове за къщата, като успяваше да се отзове и на всички повиквания от юридическото бюро в Балтимор и банката. От година на година той ми вдъхваше все по-голямо страхопочитание.

*  *  *

Дните в Хемптънс, които прекарвахме на понтона в имението на семейство Кларк, ни се отразяваха добре. Усещането, че бандата на Голдманови отново е налице, пропъждаше тъгата. Бяхме на разположение на Джейн Кларк, към която изпитвахме искрена обич: помагахме ѝ при покупките, сваляхме Сет в количката и го извеждахме на терасата под сенника.

Всяка сутрин Уди излизаше да потича. Почти всеки път отивах с него. Приятно ми беше да бъдем редом един до друг и да разговаряме през цялото време.

Веднага разбрах колко трудно е понесъл раздялата с Хилел. Сега той бе придобил статута на единствен син у Балтиморови. Ставаше сам, вземаше автобуса сам и обядваше сам. Понякога носталгията го караше да отива в стаята на Хилел, където се изтягаше на леглото и подхвърляше във въздуха бейзболна топка. Чичо Соул го беше научил да кара кола и той лесно беше изкарал шофьорска книжка. Всеки вторник оставаше сам с леля Анита и за вечеря по традиция си поръчваха пица. После сядаха на дивана пред телевизора.

За да го насърчи да продължи с футбола, чичо Соул бе взел абонамент за всички мачове на „Вашингтон Редскинс“. Отиваха на стадиона като същинско семейство, на главите с шапки с цветовете на любимия отбор. Леля Анита сядаше между двамата и по време на срещата хапваха пуканки или хотдог. Ала въпреки усилията на чичо Соул Уди отново бе станал малко див и сякаш гледаше да не се застоява у дома. След часовете тренираше на стадиона с останалите момчета от отбора, за да бъдат във форма за началото на новия сезон през есента. Леля Анита често отиваше да го погледа. Тя донякъде се тревожеше за него. Сядаше на пейката и го насърчаваше. След тренировката го чакаше пред съблекалнята, откъдето той излизаше с влажна от душа коса, мускулест, великолепен.

— Соул е запазил маса в „Стек Хаус“, защото знае, че заведението ти харесва. Нали ще дойдеш с нас? — питаше го тя.

— Не, благодаря. Много мило, но ще хапна заедно с момчетата.

— Добре, забавлявай се тогава, но внимавай, когато се прибираш. У теб ли са ключовете?

— Да, благодаря.

— Имаш ли пари?

Отвръщаше с усмивка:

— Да, благодаря много.

Докато я гледаше да отива към колата, съотборниците му излизаха един по един от съблекалнята. И всеки път се намираше някой да го тупне приятелски по рамото.

— Ей, мой човек, майка ги е страхотна мацка.

— Затваряй си устата, Дани, да не ти разбия зъбите.

— Стига де, майтапя се. Идваш ли да вечеряме заедно?

— Не, благодаря, имам работа. До утре по същото време, нали?

— Дадено! Значи, до утре.

Тръгваше си сам от стадиона и отиваше на паркинга. Първо искаше да се увери, че леля Анита си е заминала, а после се качваше в колата, която чичо Соул беше оставил на негово разположение.

Пътят до „Блубери Хил“ траеше четирийсет и пет минути. Той пусна радиото и усили звука до нивото на поносимост. Както всеки път, излезе от магистралата едно отклонение по-рано, спря пред заведението за бързо хранене, където се отбиваше обикновено, и без да слиза от колата, поръча два чийзбургера, пържени картофи, лучени кръгчета, две коли и бухти с ванилия за вкъщи. Когато поръчката пристигна, отново се включи в магистралата по посока на училище „Блубери“.

За да не привлече вниманието, малко преди да навлезе в безлюдния паркинг, загаси фаровете. Спря възможно най-далече от първата сграда. Както всеки път, Хилел вече го очакваше там. Той бързешком приближи и отвори вратата.