Книга за Балтиморови

Втора поредна година Уди и Хилел бяха разделени. С небрежно движение Уди хвърли друго камъче, сякаш университетите нямаха никакво значение. Впрочем това донякъде беше вярно: младостта напираше в нас и единственото ни желание бе да се насладим на всеки миг от това последно лято в Хемптънс. Градът беше красив, а лятото горещо. В климатично и духовно отношение онзи юли на 1997 година се оказа може би най-прекрасният за добрия американски народ. А ние бяхме представители на щастливата младеж на Америка, която тогава се радваше на мир и възход.

Същия ден след вечеря се качихме в колата на чичо Соул и потърсихме усамотение извън града. Нощта беше ясна, ние се изтегнахме на тревата и съзерцавахме звездите. Уди и аз запалихме цигара, последвани от Хилел, който веднага се закашля. „Престани да пушиш, Хил — повтаряше му Уди. — Жал ми е, като те гледам.“

— Маркъс — обади се по едно време Хилел, — трябва да дойдеш и да гледаш един мач на Уди. Ще си умреш от смях.

— Че какво толкова му е смешното? — разсърди се Уди.

— Направо мачкаш противниковите играчи.

— Такава е моята техника. Аз съм нападател.

— Какъв ти нападател? Ела да видиш какво се казва булдозер. Тръгва с рамото напред и след миг противниковите защитници се въргалят по земята, а той вече е отбелязал гол. През миналия сезон отборът му спечели почти всички мачове.

— Значи, трябва да тренираш бокс — предложих аз. — Сигурен съм, че от тебе ще излезе професионалист.

— Бокс ли? Пфу! За нищо на света! Нямам желание да ми чупят носа. Ако ми сплескат мутрата, кое момиче ще се навие да ми стане жена?

Според мен в това отношение Уди изобщо не биваше да се тревожи. Всички момичета бяха влюбени в него. Всички бяха луди по него.

— Момчета — каза неочаквано сериозно Хилел. — Вероятно това е нашето последно лято тук. Чака ни университетът и занапред ще бъдем доста заети.

— Вярно — въздъхна печално Уди.

*  *  *

В края на първата седмица, докато закусвахме на терасата, чичо Соул се завърна от сутрешния крос и ни съобщи, че пред „Земен рай“ има паркирана кола. Новите обитатели бяха пристигнали.

Изгаряни от любопитство, тримата изгълтахме набързо корнфлейкса си и се втурнахме да видим как изглеждат собствениците, с надеждата да приемат предложението ни срещу няколко часа работа в тяхната градина да ни разрешат достъп до понтона и до плажа. За по-голяма убедителност дори бяхме навлекли тениските с надпис „Градинари Голдман“ (редовно подновявани в съответствие с ръста ни). Позвънихме на вратата и когато тя се отвори, ние глътнахме езици: пред нас стоеше Александра.

20

Хемптънс

Юли 1997 г.

Чувствахме се така, сякаш никога не бяхме се разделяли. Отначало тя не повярва на очите си, а после нададе възторжен вик: „Бандата на Голдманови!“. Прегърна поред всеки от нас, като повтаряше: „Не може да бъде!“. Притисна ме до гърдите си с объркваща непосредственост и ме дари с ослепителна усмивка.

После пристигна баща ѝ, привлечен от врявата, и ни поздрави сърдечно. Съобщихме новината на леля Анита и чичо Соул, които пристигнаха, за да приветстват новите стопани на къщата. „Каква изненада! — възкликна чичо Соул, като стисна ръката на Патрик. — Значи, ти си купил „Земен рай“?“

Гледах как двамата ми братовчеди сияят от щастие, че Александра отново е при тях. Всеки техен жест, възбудата им издаваха какво изпитват към нея. Последния път, когато бяхме заедно, тя заминаваше окончателно за Ню Йорк и четиримата ронехме горещи сълзи. Ала за мен вече нищо не беше както преди.

Леля Анита покани Александра и Патрик на вечеря и така още същата вечер се събрахме седмината в обраслата с вълча ябълка беседка. Патрик Невил обясни, че отдавна имал намерение да купи къща в Хемптънс, а сделката със „Земен рай“ изобщо не била за изпускане. Почти не следях разговора, защото цялото ми внимание беше съсредоточено върху Александра. Не снемах очи от нея, но имах чувството, че тя отбягва погледа ми.

Когато станахме от масата, чичо Соул, леля Анита и Патрик Невил отидоха с чаша дижестив край басейна, а ние тримата заедно с Александра излязохме да се разходим из улиците. Нощта беше приятно топла. Разговаряхме за какво ли не. Александра описваше студентския си живот в Медисън, Кънектикът. Все още не знаела на какво да се посвети по-нататък.

— Какво стана с музиката? — запита Уди. — Все още ли свириш?

— Не толкова, колкото преди. Просто нямам време…

После с тъга в погледа добави:

— Честно казано, доста ми липсва.

Срещата с нея разби сърцето ми. Не бях забравил нейния глас, лицето ѝ, усмивката, уханието на тялото ѝ. Честно казано, дори нямах особено желание да я виждам. Но сега тя беше наша съседка и не знаех как бих могъл да я отбягвам. Особено след като моите братовчеди не можеха да дишат без нея, а аз нямах никакво намерение да им разказвам какво се е случило между двама ни.