Книга за Балтиморови

— Приключихме — обърна се към мен ректорът. — Благодарете още веднъж на чичо си от името на университета. Това бе проява на необикновена щедрост от негова страна.

— Непременно ще го сторя.

Ректорът си тръгна, но аз го спрях. Един въпрос не ми даваше мира.

— Защо е направил това? — запитах го аз.

Той се обърна.

— Какво е направил?

— Защо е финансирал поддръжката на стадиона за цели десет години?

— Защото е щедър човек.

— Има нещо друго. Знам, че е щедър, но не е от хората, които обичат да се изтъкват по този начин.

Ректорът сви рамене.

— Не мога да ви кажа. Трябва да питате него.

— И колко му струваше всичко?

— Поверително е, господин Голдман.

— Хайде…

Поколеба се и накрая каза:

— Шест милиона долара.

Останах като гръмнат.

— Значи, чичо ми е инвестирал шест милиона долара, само и само пред този стадион да стои неговото име?

— Да. Разбира се, че името му ще бъде добавено към тези на големите дарители върху стената пред входа на ректората. Освен това ще продължи да получава безплатно университетското списание.

Известно време гледах усмихнатото пиле, което закрепваха върху фасадата на стадиона. Навремето чичо наистина бе сравнително богат човек, но вероятно бе разполагал с неизвестен за мен източник на средства, инак трудно си представях как е могъл да направи на университета дарение от шест милиона долара. Откъде бе намерил толкова пари?

Обадих му се веднага след като се завърнах на паркинга.

— Готово, чичо Соул. Всичко приключи.

— Как мина?

— Свалиха буквите и поставиха на тяхно място нов надпис.

— Сега кой ще финансира стадиона?

— Някаква фирма за панирано пилешко.

Чух смеха му.

— Ето до какво води егото, Маркъс. Поставят името ти на някакъв стадион, а не минава много време и го изтриват от лицето на земята в полза на панирано пилешко филе.

— Никой не те е изтрил от лицето на земята, чичо Соул. Това бяха само метални букви, завинтени в бетона.

— Ти си мъдрец, драги племеннико. Веднага ли се връщаш в Ню Йорк?

— Да.

— Благодаря ти, че направи това, Маркъс. За мен беше много важно.

Обзе ме колебание. Сега чичо ми работеше в супермаркет, а преди десет години бе платил шест милиона долара, за да види името си на някакъв стадион. Сигурен бях, че дори тогава е нямал толкова пари. За същата сума семейство Кларк продаваха имението в Хемптънс, което той не бе могъл да купи. Как бе възможно само четири години по-късно да разполага с подобни средства? Откъде бе намерил тези пари?

Качих се в колата и потеглих. Това бе последното ми посещение в Медисън.

От 1998 година, когато тримата братовчеди постъпихме в университет, бяха изминали цели тринайсет години. Медисънският университет по онова време за мен беше като светилище на славата. Удържах обещанието, което бях дал на Александра, да не се записвам там и избрах юридическия факултет в Масачузетския университет. Ала Хилел и Уди се бяха изхитрили да не дават никакви обещания. Те не устояха на изкушението отново да сформират бандата на Голдманови около Александра, насърчавани от Патрик Невил, с когото продължиха да поддържат връзка след края на ваканцията в Хемптънс.

Както е прието, през зимната ваканция на последната ни учебна година в гимназията кандидатствахме в няколко университета, като сред тях и тримата се бяхме спрели на този в Бъроуз, Масачузетс. Бяхме на път отново да се съберем. Четири месеца по-късно, през великденската ваканция, получих съобщение, че съм приет. Минаха няколко дни и братовчедите ми се обадиха по телефона. От възторжените им крясъци в слушалката отначало не ги разбрах. Оказа се, че са приети в същия университет. Най-сетне отново щяхме да бъдем заедно.

Радостната ми възбуда се оказа краткотрайна: два дни по-късно двамата получиха отговор от университета в Медисън, където също бяха приети. Връзките на Патрик Невил бяха осигурили стипендия за Уди и място в отбора на „Титаните“. За него това означаваше сигурна кариера, особено като се имат предвид контактите на Патрик с „Ню Йорк Джайънтс“. Уди прие предложението и Хилел реши да го последва. Така през есента на 1998 година, докато аз напусках Ню Джърси на път за Масачузетс, малка пухтяща кола за пръв път прекоси Кънектикът и пое край брега на океана по посока на малкия град Медисън. Природата беше обагрена в цветовете на циганското лято: кленовете и яворите грееха в яркочервено и жълто. Колата мина по главната улица на Медисън със знамена на „Титаните“ от двете страни, гордост за градчето и страшилище за останалите отбори от Университетската лига. Не след дълго отпред изникнаха първите сгради от червени тухли.

— Спри тук! — каза Хилел на Уди.

— Тук ли?

— Да, тук! Спри!

Уди се подчини и паркира колата до бордюра. Двамата слязоха и със затаен дъх впериха очи в университета и студентското градче. После се спогледаха, засмяха се и в прилив на щастие се прегърнаха: „Университетът в Медисън! — възкликнаха в един глас те. — Успяхме, мой човек! Успяхме!“