Книга за Балтиморови

— Разбрах, Люк. Каза ми да махам и аз го правя.

— Това беше преди! Има нова заповед. Я си спомни какво ти казах!

Скована от страх, Колийн се разплакала.

— Не помня, Люк… Прощавай, но се обърках.

— Казах ти да дойдеш при мен, за да те напляскам. Забрави ли?

Краката вече не я слушали.

— Извинявай, Люк, сега разбрах. Обещавам занапред да те слушам.

— Идвай тук! — ревнал той, без да мръдне от мястото си. — Щом ти казвам да дойдеш при мен, веднага идваш, ясно? Защо непрекъснато се правиш на смахната?

— Прости ми, Люк, постъпих глупаво, вече няма да правя така.

— Идвай тук, мамка ти! Идвай веднага или ще получиш двойна порция!

— Недей, Люк, моля те!

— Бързо при мен!

Тя пристъпила разтреперана и застанала пред него.

— Ще получиш четири хубави шамара, разбра ли?

— Аз…

— Разбра ли?

— Да, Люк.

— Искам да ги броиш.

Стояла пред него и той замахнал. Тя затворила очи, без да спира да плаче. Зашлевил я толкова силно, че я съборил на земята. Изпищяла с все сили.

— Казах да броиш!

Хълцайки, на колене върху мокрия асфалт, едва промълвила:

— Едно…

Изправила се и той отново я ударил. Превила се на две, притиснала длани към бузите си и проплакала:

— Две!

— Браво! А сега се върни на мястото си.

Тя се подчинила, а той изправил главата ѝ, след което отново я зашлевил с все сила.

— Три!

Паднала по гръб.

— Хайде, стига си лежала. Ставай. Не те чувам да броиш.

— Четири — изхълцала тя.

— Ето, виждаш ли? Още малко остана. А сега застани пред мен и не мърдай.

След като приключил с плесниците, той ѝ казал да се маха и тя избягала. Вървяла цял час, докато стигне до моста „Лебанон“, а не била изминала още дори половината път до Медисън. Свалила обувките си, защото били на токчета, причинявали ѝ болка и не ѝ позволявали да върви по-бързо. Поела боса по студения асфалт, който дерял ходилата ѝ. Ненадейно зад нея блеснали фарове. Колата наближила. Водачът я зърнал в последния момент и едва не я блъснал. Спрял и тя видяла зад волана момчето, което вече било посещавало бензиностанцията. През онази нощ тя се запознала с Уди.

Оттогава всеки път, когато закъснеела от работа, Люк я откарвал на пустия път и я оставял да се прибере пеша. Същата нощ, когато най-сетне стигнала до дома им, открила, че Люк е заключил вратата. Легнала върху тясното кресло на верандата и треперейки от студ, заспала.

Уди ставаше все по-угрижен. В началото на 2001 година Хилел сподели с мен колко се тревожи за него.

— Не знам какво го е прихванало. Защо толкова се е привързал към това момиче? От шест месеца мисли само как да я спаси. Много се е променил. Ти знаеш ли нещо по въпроса?

— Не.

Излъгах. Наясно бях, че Уди се грижи за Колийн в опит да забрави Александра. Като я спаси, той се надяваше да спаси себе си. Разбрах, че Хилел го придружава в нощните бдения пред къщата на Колийн само за да му попречи да направи някоя глупост.

Въпреки това той не можа да предотврати сблъсъка между Люк и Уди, избухнал през февруари в един бар на Медисън.

*  *  *

Медисън, Кънектикът

Февруари 2001 г.

Уди минаваше с колата по главната улица на Медисън, когато зърна пикапа на Люк, паркиран пред един бар. Веднага се отби и спря. От десет дни Люк не беше изпълнявал курсове и си беше у дома. През това време Уди така и не можа да се срещне с Колийн. От десет дни бе осъден да я вижда отдалеч. Няколко вечери преди това бе дочул писъци откъм нейния дом и Хилел с мъка го бе спрял да не отиде да се намеси. Крайно време бе на това да се сложи край.

Влезе в заведението, видя Люк, облегнат на бара, и се отправи към него.

— А, ето го нашия футболист! — възкликна подпийналият вече Люк.

— Трябва много да внимаваш, Люк — каза му Уди.

Люк беше с десет години по-възрастен. При това по-снажен и плещест от него, сприхав и с тежки юмруци.

— Да нямаш проблем, футболистче? — посрещна го той и се надигна от стола.

— Имам проблем с тебе. Искам да оставиш Колийн на мира.

— Така ли? Значи, ти ще ми казваш как да се отнасям с жена си!

— Точно така. Престани да се занимаваш с нея. Тя не те обича.

— Какви ги дрънкаш, дребен тъпако? Давам ти две секунди да изчезнеш.

— Само ако я докоснеш още веднъж…

— А, и какво?

— Ще те убия.

— Ти ли бе, нещастник? — ревна Люк и сграбчи Уди за яката. — Просиш си го!

Уди го отблъсна и му нанесе един прав в лицето. Люк му отвърна и клиентите се втурнаха да ги разтърват. Настана бъркотия и в далечината се дочу полицейска сирена. В бара нахлуха бащата и братът на Люк, за да въдворят ред. Арестуваха Уди и го качиха в колата. Излязоха от града и го откараха до безлюдна кариера, където го налагаха с палки, докато изгуби съзнание.

Дойде на себе си няколко часа по-късно. Беше с подпухнало лице и изкълчено рамо. Успя да се довлече до пътя и зачака да мине кола.

Накрая един шофьор спря, взе го и го откара в болницата на Медисън, където Хилел отиде да го види. Раните бяха повърхностни, но с рамото трябваше да внимава.

— Уди, какво се е случило? Цяла нощ те търся.

— Нищо особено.

— Този път ти се е разминало, но още малко и никога нямаше да можеш да играеш футбол. Това ли искаш, Уди? Да провалиш кариерата си?