Книга за Балтиморови

Колийн също плати скъпо за намесата на Уди.

Когато най-сетне успя да я види на бензиностанцията седмица след това, тя беше с насинено око и разбита устна.

— Какво си направил, Уди?

— Исках да те защитя.

— Най-добре да не се виждаме повече.

— Колийн…

— Бях те помолила да не се месиш.

— Исках да те закрилям.

— Не бива да се виждаме. Така е най-добре. Моля те, върви си!

Той се подчини.

Няколко седмици по-късно настъпи пролетната ваканция. Двамата с Хилел използвахме случая, за да отдалечим Уди от Медисън, да го поразсеем, и затова отидохме заедно с него да прекараме няколко дни в „Буенависта“.

Престоят ни във Флорида съвпадна с внезапното и рязко влошаване на здравето на дядо Голдман. Прекара пневмония, която изпи силите му. Когато си тръгнахме, все още беше в болницата. Леля Анита повтаряше, че не му остава много. След като бе изписан, отново се завърна в дома за стари хора, но вече не ставаше от леглото. Всяка сутрин отивахме да го навестим: отпочинал през нощта, сутрин беше словоохотлив. Изглеждаше много слаб, но умът му си беше наред. Един ден, докато разговаряхме, Уди го запита:

— Дядо, всъщност аз не знам каква е била твоята професия?

Дядо му отправи сияеща усмивка:

— Бях генерален директор на „Голдман и Сие“.

— И какво е това?

— Малка фирма за медицинско обзавеждане, която аз основах. Тя бе делото на живота ми: представи си само, „Голдман и Сие“ просъществува цели четиресет години. Обичах сутрин да отивам в кабинета си. Помещавахме се в красива сграда от червени тухли, на която с огромни букви пишеше: ГОЛДМАН. Бях много горд.

— И къде е било това? В Балтимор ли?

— Не, в щата Ню Йорк. Живеехме на няколко мили оттам, в Сикокъс, Ню Джърси.

— И какво стана с предприятието „Голдман и Сие“?

— Продадохме го в средата на осемдесетте години. Бяхте родени, но едва ли си спомняте.

Дядо пробуди любопитството на Уди, който запита дали няма снимки на „Голдман и Сие“ от онова време. Баба изрови кутия от обувки, пълна със снимки. Повечето бяха от последните години, но на тях имаше немалко непознати — приятели от Флорида, а също няколко снимки на дядо и баба. Накрая попаднахме на една снимка на дядо пред прословутата сграда на „Голдман и Сие“ и дълго я разглеждахме. Открихме също така няколко снимки, на които бяхме аз, Хилел и Уди, направени във Флорида в края на нашето детство.

— Бандата на Голдманови — обади се ненадейно дядо, като вдигна снимката, и ние дружно се засмяхме.

Да бъде светла паметта на дядо Макс Голдман, който почина шест седмици по-късно. Запомнил съм от последните моменти, прекарани заедно, неговата жизнерадост и чувството му за хумор дори пред прага на смъртта.

Никога няма да забравя добродушния му смях. Нито неговата взискателност. Нито пък осанката и неизменната му елегантност. Всеки път, когато се готвя за някаква церемония, награждаване или важна среща и започна да оправям вратовръзката си, се сещам за безупречното му облекло.

Да бъде славно името ти, любими дядо! Знай, че много ни липсваш. Ще ми се да вярвам, че ме гледаш отгоре и с вълнение и любопитство следиш жизнения ми път. Знай, че храносмилането ми е отлично и не страдам от лениви черва. Може би донякъде дължа това на килограмите „Ол Бран“, които ме накара да изям във Флорида под одобрителния ти поглед. Благодаря ти за всичко, което ми даде, и почивай в мир.

25

Погребението на дядо се състоя на 30 май 2001 година в Сикокъс, Ню Джърси, града, където заедно с баба бе отгледал баща ми и чичо Соул. Бяха пристигнали много негови приятели от Флорида.

Аз седях редом с моите братовчеди. Точно зад нас беше Александра. Внимателно протегнах ръка назад, тя дискретно я улови и я стисна. В нейно присъствие се чувствах по-силен.

Разбрах, че по-късно този ден Уди ѝ казал:

— Радвам се, като виждам колко го обичаш.

Тя се усмихнала, а после го запитала:

— Ами ти? Хилел ми разказа за онова момиче, Колийн?

— Тя е омъжена. Нещата са сложни. Засега не се виждаме.

— Обичаш ли я?

— Не зная. По-скоро изпитвам към нея нежност. С нея не се чувствам сам. Но тя не се казва Александра.

Погребалната церемония напълно подхождаше на дядо, беше сдържана и белязана от хумор. Баща ми произнесе духовито надгробно слово, а споменаването на фибрите за закуска предизвика усмивки. Чичо Соул, който говори след него, беше по-сериозен. Той започна така: „Днес за пръв път се завръщам в Ню Джърси. Знаете, че отношенията ни с баща ми невинаги са били безоблачни…“.

Думите му прозвучаха странно. Те изобщо не съответстваха на техните отношения, каквито ги познавах през славното време на Балтиморови.

След погребението и почерпката баба пожела да се разходи из Сикокъс. Никога не бях идвал тук и реших да я придружа. Щеше ми се да науча нещо повече за чутото от чичо Соул и когато останах сам с нея в колата, започнах да я разпитвам.

— Какво имаше предвид преди малко чичо Соул?

Баба гледаше през прозореца и се престори, че не ме е чула.

— Бабо?

— Марки — каза ми тя, — сега не е моментът за подобни въпроси.

— Какво се е случило между тях? — настоях аз.

— Марки, моля те!