Книга за Балтиморови

— Как си? — запитах го. — Защо така изведнъж се промени?

— Наред съм. Стана ми горещо. Ще изляза на балкона да се разхладя.

Видях го да сгъва документа на две и на излизане да го взема със себе си.

27

В началото на септември 2001 година Люк бе осъден на три години затвор в щата Ню Йорк. За Колийн това бе истинско избавление и тя подаде заявление за развод. Вече можеше спокойно да се завърне в Медисън.

Тези събития съвпаднаха с началото на нашата четвърта и последна година в университета. През нея „Бъргър-Шейк Стейдиъм“ бе преименуван на „Соул Голдман Стейдиъм“.

Спомням си, че церемонията се състоя на 8 септември следобед. Аз присъствах на нея, а чичо Соул сияеше. Там беше цялата академична общност на университета. Буквите от масивен метал бяха скрити зад завеса. След словото на ректора чичо Соул дръпна въженцето, за да я свали и да разкрие новото име на стадиона. По необясними за мен причини единственият човек, който отсъстваше през този ден, беше леля Анита.

Непосредствено след това Ню Йорк бе поразен от атентатите от 11 септември. Медисън заедно с цялата страна тежко преживя този удар и донякъде успехът на „Титаните“ накара жителите на града да се откъснат от телевизорите и да отидат на стадиона.

Новият сезон бе изключителен за Уди. Той играеше по-добре от всякога. Едва ли в този момент някой би могъл да предположи какво ще го сполети. Това бе годината, в която „Титаните“ окончателно затвърдиха спортната си слава. Уди бе воден от необикновена жажда за победа. Още в началото на сезона отборът им опроверга всякакви статистики, като смазваше един след друг своите противници. Успехите привличаха все нови и нови зрители, мачовете се играеха при затворени гишета, защото всички билети бяха продадени предварително. Медисън се възползваше от това — ресторантите бяха пълни, в магазините тениските и знамената с цветовете на отбора се разграбваха. Околностите също бяха обхванати от тази лудост: по всичко личеше, че „Титаните“ ще спечелят университетското първенство.

Сред горещите почитатели на Уди беше и Колийн. Сега тя с неприкрита гордост излизаше с него в града. Винаги когато можеше, затваряше бензиностанцията малко по-рано, за да присъства на тренировките. През свободното си време пък той ѝ помагаше. Занимаваше се с доставките, а понякога обслужваше колите на клиентите, които казваха: „Ако знаех, че днес ще заредя при шампион по футбол…“.

Уди се превърна в звезда не само за студентите, но и за целия град. Едно заведение за бързо хранене дори кръсти на него хамбургер. Сандвичът „Уди“ се състоеше от четири пласта и съдържаше толкова хляб и месо, че и за най-големия лакомник беше много трудно да го изяде целия. Всеки, който успееше, не плащаше сметката и снимката му, направена с полароид, биваше окачена на стената под овациите на останалите клиенти. Собственикът на заведението често повтаряше по повод своя хамбургер: „Този „Уди“ е като нашия Уди: никой не може да се справи с него“.

Тази година по време на вечерята по случай Деня на благодарността в Балтимор Уди поиска съгласието на семейството да промени името върху фланелката си, като занапред на нея да пише Голдман. Това предизвика всеобщо вълнение и възбуда. За пръв път Уди ни обединяваше: благодарение на него ние преставахме да бъдем Монтклеърови и Балтиморови. Занапред ставахме просто Голдманови. Най-сетне всички дружно заставахме под едно знаме.

Седмица по-късно „Медисън Дейли Стар“, местният вестник на Медисън, публикува репортаж, посветен на Балтиморови, в който се описваше историята на Уди, Хилел, леля Анита и чичо Соул, придружен от обща снимка на четиримата, усмихнати и щастливи, да държат фланелката на Уди с надпис „Голдман“.

Докато всички погледи бяха отправени към Уди, устремен към спортната слава, в Балтимор блясъкът на чичо Соул и леля Анита постепенно помръкваше, без никой да си дава сметка за това.

Като начало чичо Соул загуби важен процес, по който работеше от няколко години. Беше защитник на жена, която съдеше застрахователна компания, отказала да заплати лечението на нейния съпруг диабетик, впоследствие починал. От нейно име чичо Соул беше подал иск за обезщетение от няколко милиона. Искът обаче бе отхвърлен.

По-късно между него и жена му се породи сериозно напрежение. Леля Анита искаше да научи на каква сума възлиза дарението, което бе направил на университета в Медисън, за да носи стадионът неговото име. Той твърдеше, че не е дал кой знае колко и че просто са се договорили с ректора, но тя не му вярваше. Въобще напоследък чичо Соул се държеше странно. Подобно самоизтъкване не беше в негов стил. Леля Анита познаваше щедростта и отзивчивостта му, знаеше, че работи доброволно в обществените кухни и че никога не отминава бездомник, без да му даде някой долар. Но той никога не говореше за това, не обичаше да се хвали. Беше скромен, не желаеше да привлича вниманието върху себе си и тя именно затова го ценеше. Какво го беше прихванало, че да иска да види името си върху някакъв стадион?