Книга за Балтиморови

Леля Анита постъпи така, както никога преди не бе правила през съвместния им живот: претърси кабинета му, прерови документите, започна да следи електронната му поща и да чете писмата му. Непременно трябваше да разбере какво се случва. След като не откри нищо у дома, използва момента, докато той беше в съда, за да отиде в кантората и под някакъв предлог се затвори в работния му кабинет. Попадна на личното му счетоводство и така научи истината: чичо Соул беше обещал на университета в Медисън шест милиона долара. Отначало не повярва. Прегледа още няколко пъти документите. Как нейният съпруг би направил подобно нещо? Защо? И преди всичко откъде разполагаше с такава сума? Какво криеше от нея? Струваше ѝ се, че това е някакъв лош сън. Изчака го да се завърне в кантората и поиска обяснение, но той реагира напълно спокойно:

— Не трябваше да се ровиш в документите ми. Особено пък тук. Длъжен съм да спазвам професионална тайна.

— Соул, не се опитвай да ме занасяш. Шест милиона долара! Обещал си им шест милиона долара? Откъде взе толкова пари?

— Това не те засяга.

— Соул, ти си мой съпруг! Как така смяташ, че това не ме засяга?

— Защото няма да разбереш.

— Обясни ми, Соул, моля те. Откъде извади толкова пари? Какво криеш от мен? Да не би да си свързан с организираната престъпност?

Той избухна в смях.

— Как може да ти хрумне подобно нещо? А сега те моля да ме оставиш. Късно е, а имам още много работа.

През това време аз изобщо нямах представа какво се случва. Ако не се намирах в университета, бях с Александра и благодарение на нея — на върха на щастието. Тя ме познаваше по-добре от всеки друг, разбираше ме по-добре от всеки друг. Умееше да чете мислите ми и отгатваше какво ще кажа още преди да съм отворил уста.

Беше завършила образованието си преди година и сега се опитваше да пробие в света на музиката, но кариерата ѝ все не потръгваше. Не харесвах особено продуцента, когото си бе избрала. Според мен той се занимаваше много повече с нейния имидж, отколкото с музиката ѝ. Твърдеше, че тези неща били свързани, но аз не бях съгласен с него. Опитвах се да му кажа, че важен е талантът на Александра, а нея — да накарам да се вслуша в сърцето си. Песните, които пишеше, бяха чудесни, но вместо да я насърчава, продуцентът се опитваше да я вкара в някакви клишета под предлог, че щели да се харесат на широката публика. Структура: въведение, куплет, припев, втори куплет, припев, инструментал, преход към припев, финален припев. Първият припев трябваше да трае точно една минута. Продуцентите светотатстваха в областта на музиката точно така, както при книгите и филмите: вкарваха ги в стереотипи.

На моменти тя съвсем се отчайваше. Заявяваше, че няма да постигне нищо. Че е по-добре да се откаже. Аз постоянно я насърчавах: понякога след лекциите отивах в Ню Йорк да прекарам нощта с нея. Най-често я заварвах сама, затворена в стаята си. Карах я да се облече, да вземе китарата, а после я отвеждах в бара, където тя излизаше да пее. И всеки път просто наелектризираше публиката. Бурните аплодисменти ѝ вдъхваха увереност и тя слизаше от подиума сияеща. После вечеряхме. Виждах, че отново се чувства щастлива. Забравяше грижите и ставаше бъбрива, каквато винаги съм я харесвал.

Светът ни принадлежеше.

*  *  *

Почти всеки уикенд ходех до Медисън, за да гледам играта на Уди. Отивах на „Соул Голдман Стейдиъм“ заедно с тълпата привърженици на отбора и сядах редом с привилегированите зрители: чичо Соул, леля Анита, Патрик Невил, Хилел, Александра и Колийн.

След толкова победи неизбежно плъзнаха слухове, че агенти на най-добрите клубове от НФЛ постоянно идвали да го наблюдават. Патрик твърдеше, че очаквал представители на „Джайънтс“. Чичо Соул повтаряше, че хора от „Рейвънс“ го следели с най-голямо внимание. След края на мача Хилел се опитваше да ги разпознае сред тълпата, а след това се втурваше в съблекалнята, за да сподели видяното с Уди.

— Уди — провикна се той една вечер, — видях поне един от тях! Водеше си бележки и непрекъснато говореше по телефона. Проследих го до паркинга… Номерът на колата му беше от Масачузетс. Знаеш ли какво означава това?

— „Ню Ингланд Пейтриътс“? — запита Уди, който все още не можеше да повярва.

— „Ню Ингланд Пейтриътс“, мой човек! Ликуваше Хилел.

Сред възторжените възгласи на останалите играчи двамата се прегърнаха.

На два пъти след края на победен мач наблюдатели на престижни клубове разговаряха с чичо Соул и леля Анита. Вечерта, когато „Титаните“ разгромиха „Кугарите“ от Кливланд — единствения все още непобеден отбор през този сезон и носител на купата от предишната година, — Патрик Невил отиде при Уди в съблекалнята, придружен от агент на „Ню Ингланд Пейтриътс“, когото Хилел бе забелязал няколко седмици преди това. Мъжът подаде визитната си картичка на Уди и му каза:

— Млади момко, нашият отбор ще бъде щастлив да те види в своите редици.

— О, господи! Благодаря, господине — отвърна Уди. — Не зная какво да кажа. Трябва да говоря с Хилел.

— Хилел ли е твоят мениджър?

— Не, Хилел е мой приятел. Всъщност все още нямам мениджър.