Книга за Балтиморови

Веднага след пресконференцията леля Анита и чичо Соул пристигнаха по спешност в Медисън и прекараха там няколко дни. Тъй като не знаеха действителната причина за оттеглянето на Уди от футбола, те си наумиха да го лекуват. „Ще те изправим на крака“, обещаваше чичо Соул. Уди уверяваше, че изпитва твърде силни болки и едва ли някой ден отново ще може да играе. Леля Анита настоя да мине през рентген и снимките показаха сериозни поражения: сухожилията на ръката и рамото бяха сериозно увредени, а с помощта на ехограф бяха установени дори скъсвания.

— Уди, ангелче, как си могъл да играеш в такова състояние? — ужаси се леля Анита.

— Тъкмо затова няма да мога повече да играя.

— Не съм специалист — добави тя, затова ще се консултирам с колеги от „Джонс Хопкинс“. Все пак смятам, че положението не е необратимо. Трябва да вярваш в себе си, Уди!

— Вече не вярвам. Пък и нямам желание.

— Какво става с теб, моето момче? — разтревожи се чичо Соул. — Изглеждаш потиснат. Дори да се наложи да спреш за няколко месеца, все пак има надежда някой клуб да се заинтересува от тебе.

Пред нас Уди си призна, че по време на летните тренировки действително е получил травма, но ни се закле, че никога не е вземал талацен. От друга страна, рентгеновите снимки оставяха място за съмнение дали е могъл да играе без обезболяващи. Според него единственото обяснение бе, че лекарят е допуснал грешка, когато му е предписвал витамини за настинката.

— Трудно ми е да повярвам на думите му — споделих пред Александра. — Та той едва държи вилицата на масата. Започвам да се питам дали не е вземал талацен на своя глава.

— Но защо ще лъже нас?

— Може би, защото се срамува да си признае.

— Съмнявам се — сви устни тя.

— Нормално е да се съмняваш! Готова си да му дадеш опрощение дори без изповед! Престани да го глезиш!

— Да не би да ревнуваш, Марки?

Веднага съжалих за думите си.

— Нищо подобно — отвърнах не съвсем уверено.

— Маркикет, обещавам ти, че ако един ден се разминеш със седем милиона долара и кариера в професионалния футбол заради някакъв смотан лекар, който е объркал рецептата, ще ти отделя не по-малко внимание от това, с което сега се отнасям към Уди.

*  *  *

Уди така и не завърши следването си.

През зимната ваканция след отстраняването му от отбора на „Титаните“ двамата с Хилел се опитахме да му върнем самочувствието, но без особен успех. В началото на втория семестър, съвсем обезсърчен, той отиде до Медисън, но така и не влезе в университетското градче. Спря колата недалеч от първите сгради.

— Какво правиш? — запита Хилел, който пътуваше с него.

— Не мога…

— Какво не можеш?

— Това… — прошепна той, като посочи „Соул Голдман Стейдиъм“, който се издигаше пред тях.

После слезе от колата.

— Ти върви — каза той на Хилел. — Ще те настигна. Искам да се поразходя.

Хилел го погледна с недоумение, но го послуша. Уди така и не се появи. Жадуваше за любов и нежност и затова стигна до бензиностанцията при Колийн и повече не се отдели от нея. Заживяха заедно и започна работа там. От този момент нататък тя бе единствената причина за оставането му в Медисън, иначе отдавна би избягал далече.

Хилел всеки ден отиваше до бензиностанцията да го види. Носеше му записки от лекциите в опит да го накара да се върне към ученето и да не се отказва, когато е толкова близо до целта.

— Уди, остават ти само няколко месеца до завършването. Не пропилявай шанса си…

— Нямам никакво желание, Хил. Вече не вярвам в себе си. Не вярвам в нищо.

— Уди… Вземал ли си наистина допинг?

— Не, Хилел, кълна ти се. Затова не искам да се връщам в този университет, пълен с измамници. Не искам нищо от хората, които ме съсипаха.

Няколко седмици по-късно, на 14 февруари 2002 година, Уди реши за последен път да отиде до университета, за да прибере вещите си от стаята, която делеше с Хилел.

Колийн му даде колата си и привечер той спря пред общежитието. Опита да се свърже с Хилел, но не успя. Сигурно учеше за изпитите в библиотеката.

Почука на вратата на тяхната стая. Никой не му отговори. Не беше върнал ключа: извади го от джоба си, отвори и влезе. Вътре нямаше никого.

Ненадейно го обзе носталгия. Приседна на леглото и се огледа. Затвори очи и отново видя обляното в слънце студентско градче по времето, когато тримата с Хилел и Александра се разхождаха и привличаха всички погледи. После се върна към действителността, отвори голямата пътна чанта и започна да прибира в нея личните си вещи: няколко книги, снимки в рамки, настолната лампа, донесена от „Оук Парк“, която толкова харесваше, маратонките, с които тичаше сутрин. Отвори дрешника, който делеше с Хилел. Горните три отделения бяха неговите. Свали всичко от тях. После отстъпи назад и печално огледа празните рафтове: за пръв път се разделяше с Хилел по своя воля.

Забеляза, че в дъното на едно от отделенията на Хилел има книжен плик, скрит зад купчината дрехи. Без сам да знае защо, му се прищя да види какво има вътре. Сякаш някаква неведома сила го тласкаше към това. Отмести дрехите, взе плика и го отвори. Пребледня и усети как светът се завъртя около него.

28