Книга за Балтиморови

За пръв път истински се спречкахме около седмица по-късно, когато открих в къщата на чичо Соул статията от „Медисън Дейли Стар“, посветена на Уди, с негова снимка заедно с Хилел, чичо Соул и леля Анита.

Изпратих ѝ есемес.

Трябва да те запитам нещо много важно по повод годините, прекарани в Медисън.

Обади ми се няколко часа по-късно. Беше в колата и се запитах дали не е излязла нарочно от къщи, за да може да говори спокойно.

— Искаше да ме питаш нещо — каза тя.

— Да. Ще ми се да знам защо ми беше забранила да идвам в Медисън, а на Уди и Хилел не?

— Това толкова ли е важно, Маркъс?

Не ми харесваше, когато ме наричаше Маркъс.

— Важно е.

— Виж какво, Маркъс, откъде бих могла да предположа, че са решили да следват в Медисън заради мен? Вярно е, че се зарадвах, когато ги видях в студентското градче. След срещата ни в Хемптънс изпитвах към тях особена нежност. Когато бяхме тримата, се чувствахме някак по-силни и след лекциите обикновено прекарвахме времето си заедно. Едва по-късно си дадох сметка за съперничеството помежду им.

— Съперничество ли?

— Маркъс, чудесно знаеш за какво става въпрос. Между тях наистина имаше съперничество. Беше неизбежно. Помня на какви жестоки тренировки се подлагаше Уди в Медисън. Ако не беше в аудиторията, човек можеше да го намери на игрището. Ако го нямаше и там, значи, пробягваше ежедневните десет мили в гората край градчето. Спомням си, че един ден го запитах: „Всъщност, Уди, защо правиш всичко това?“. А той ми отвърна: „За да бъда най-добрият“. Доста време ми трябваше, докато разбера какво всъщност иска да ми каже: желанието му не бе да бъде най-добрият на футболния терен, а най-добър в очите на чичо ти и леля ти.

— По-добър от кого?

— От Хилел.

Описа ми случки от тяхното съперничество, за които изобщо не бях чувал. Така например един ден Хилел предложил на Александра да отидат тримата с Уди на концерта на група, която всички харесвахме. Вечерта пред входа на залата обаче я чакал само Хилел. Обяснил ѝ, че Уди е останал да тренира. На другия ден тя срещнала Уди и му казала:

— Жалко, че не дойде на концерта. Беше страхотно.

— Какъв концерт? — запитал той.

— Хилел не ти ли каза?

— Не. За какво говориш?

Няколко дни по-късно в барчето на университета Хилел се появил с таблата с храна, седнал до Александра и направо я запитал:

— Алекс, представи си, че трябва да си избереш гадже, а от всички на Земята сме останали само аз и Уди. Кого би предпочела?

— Що за въпрос? — зачудила се тя. — Нито един от двама ви. Такива неща не стават между приятели, защото се разваля всичко. Предпочитам да си остана стара мома.

— Ами Уди? Обичаш ли Уди?

— Уди ли? Разбира се, че го обичам. Защо питаш?

— Обичаш ли го, или си влюбена в него?

— Хилел, ти какво?

След това дошъл ред на Уди. Един ден, когато двамата били в библиотеката, той я запитал:

— Какво мислиш за Хилел?

— Хубави неща. Защо?

— Имаш ли някакви чувства към него?

— Всъщност защо ми задаваш този въпрос?

— Просто така. Изглеждате доста близки.

За пръв път двамата откривали значението на думата „предпочитание“. Те, които доскоро били твърде подобни един на друг, здраво свързани и неразделни, вече си давали сметка, че в отношенията си с околиите не биха могли да бъдат едно цяло, а са две отделни личности. Александра ми разказа как те решили да експериментират с принципа на предпочитанието, опитвайки се да разберат кого от тях предпочита Патрик Невил. Към кого има специално отношение. До кого ще избере да седне, когато вечерят заедно. Кой от двамата ще му направи по-добро впечатление.

Според Александра Патрик определено имал предпочитание към Хилел, който му внушавал уважение със своя ум и с дръзките си разсъждения. Патрик искал мнението му по актуални въпроси от областта на икономиката, политиката, за кризата в Близкия изток и за още какво ли не. Когато Хилел говорел, Патрик слушал внимателно. Без съмнение ценял и Уди, но отношението му към него не било същото както към Хилел, който будел у него искрено възхищение.

Една неделя Патрик поканил Уди да му гостува по повод мач на „Титаните“ срещу Нюйоркския университет. Двамата прекарали заедно следобеда, като бъбрили на чаша уиски. Уди не споменал за посещението си пред Хилел. Александра разбрала това, след като неволно направила гаф по време на съвсем обикновен разговор.

— Аха! Значи, Уди ти е бил на гости в неделя? — запитал Хилел.

— Не знаеше ли?

Хилел изглеждал истински ядосан.

— Не мога да повярвам, че ми е скроил такъв номер!

Александра се опитала да го успокои.

— Какво толкова страшно се е случило? — запитала тя.

Той я погледнал свирепо, сякаш била казала ужасна глупост.

— Случило се е! Защо не си ме предупредила?

— Да те предупредя за какво? — разсърдила се на свой ред тя. — Все едно че съм видяла твоето момиче да ти изневерява и не съм ти казала нищо.

— Смятах, че аз и ти си споделяме всичко — нацупил се той.