Книга за Балтиморови

Чичо Соул бе гостувал на моите родители в Монтклеър само два пъти. Добре помня това, защото мама постоянно се оплакваше как кракът му не стъпва у нас. Понякога я чувах да се сърди по този повод на баща ми — особено когато се отнасяше до организирането на семейните празници.

— Кажи ми, Натан, защо брат ти никога не ни гостува? Това не те ли смущава? Той дори няма представа как изглежда нашата къща.

— Показвал съм му снимки — опитваше се да я успокои баща ми.

— Само, моля те, не се прави на глупак!

— Дебора, добре знаеш защо не идва тук.

— Зная и това още повече ме нервира! Наистина сте непоносими с вашите нелепи фамилни истории!

Дълго време нямах представа за какво говори майка ми. Случваше се и аз да се намеся в разговора им.

— Защо чичо Соул никога не идва тук?

— Това няма значение — отвръщаше неизменно мама. — Глупости някакви.

За пръв път чичо Соул ни посети през 2001 година по повод смъртта на дядо. Когато баба се обади по телефона, за да съобщи печалната вест, той пристигна по спешност.

Вторият път бе на 14 февруари 2002 година, след като леля Анита го напусна.

През онзи ден пристигнах в Монтклеър в късния следобед. Беше Свети Валентин и бързах след лекциите да стигна час по-скоро в Ню Йорк, за да прекарам вечерта и нощта заедно с Александра. Понеже от доста време не се бях виждал с родителите си, реших да се отбия за малко у дома и да остана с тях час-два.

Първото нещо, което забелязах, когато пристигнах, беше колата на чичо на алеята. Втурнах се вкъщи, но мама ме спря в антрето.

— Какво прави тук чичо Соул? — запитах я разтревожено аз.

— Марки, скъпи, не ходи в кухнята.

— Кажи ми какво става?

— Леля ти Анита…

— Какво за леля Анита?

— Напуснала е чичо ти. Заминала е.

— Заминала ли? Как така „заминала“?

Реших да се обадя на Хилел, но мама ме разубеди.

— Не замесвай Хилел, поне засега.

— Но какво се е случило?

— Ще ти обясня, Марки, обещавам. Чичо ти ще остане у нас за уикенда. Ще го настаним в твоята стая, ако нямаш нищо против.

Реших да отида и да го прегърна, но преди да вляза в кухнята, го зърнах през открехнатата врата, облян в сълзи. Великият, могъщият, всесилният Соул Голдман плачеше.

— Най-добре е да отидеш при Александра — кротко ми предложи мама. — Сега чичо ти се нуждае от малко спокойствие.

Аз не си тръгнах, а направо избягах. Побързах да замина от Монтклеър не защото майка ми ме беше помолила, а защото през онзи ден бях видял моя чичо да плаче. Оказа се, че той е като Самсон. Достатъчно бе да му отрежат косите, за да загуби силата си.

Отидох при онази, която имаше отговор на всички въпроси. Александра, жената на моя живот. Знаех, че мрази целия този кич, свързан със Свети Валентин, и имах намерение да прекарам вечерта с нея без трапеза с пет ястия и червени рози. Минах да я взема направо от студиото, където тя правеше записи, след което се настанихме удобно в наетата стая в „Уолдорф Астория“ да гледаме филми, да правим любов и да оцеляваме благодарение на румсървиса. В прегръдките ѝ намерих спасение от случващото се.

Същата вечер, 14 февруари 2002 година, Уди изчака завръщането на Хилел, седнал на леглото си в стаята. Минаваше десет часа, когато той най-сетне се появи.

— Мамка му, Уди, как ме изплаши! — възкликна Хилел, след като отвори вратата.

Уди само го изгледа и не отвърна нищо.

— Уди, всичко наред ли е? — запита Хилел.

Уди само посочи книжния плик и запита:

— Защо?

— Уди… Аз…

С един скок Уди се изправи, сграбчи Хилел за яката на сакото и го притисна до стената.

— Защо? — изкрещя този път той.

Хилел го погледна предизвикателно в очите.

— Удари ме, Уди. Така или иначе, само това умееш…

Уди вдигна юмрук и, разтреперан, застина така със стиснати зъби. После нададе яростен вик и побягна навън. Изтича до паркинга, качи се в колата на Колийн и потегли с пълна газ. Чувстваше нужда да сподели всичко с някого, на когото има доверие, и първият човек, за когото се сети, бе Патрик Невил. Пое към Манхатън. По пътя опита да се свърже с него, но телефонът му беше изключен.

Беше единайсет вечерта, когато пристигна пред дома на Патрик Невил. Паркира колата до отсрещния тротоар, прекоси улицата, без дори да се огледа, и влезе във входа. Там го спря нощният портиер.

— Трябва да видя по спешност Патрик Невил.

— Господин Невил очаква ли ви?

— Обадете му се! Обадете му се, за бога!

Портиерът позвъни у Патрик Невил.

— Добър вечер, господине. Прощавайте за безпокойството, но тук един господин…

— Уди, кажете Уди.

— …Господин Уди… Много добре.

Портиерът затвори и направи знак на Уди, че може да вземе асансьора. Той стигна на 23-ия етаж и се втурна към апартамента на Невил. Патрик го видя през шпионката да се задава и му отвори, преди да е позвънил.

— Уди, какво става?

— Искам да ти съобщя нещо.

Видя колебание в погледа му и добави:

— Може би те притеснявам…

— Не, няма такова нещо — успокои го Патрик.

Виждаше колко разстроен е Уди и не можеше да го остави така. Покани го да влезе и го отведе в хола. Пътем Уди забеляза маса, подредена за Свети Валентин, със свещи, голям букет рози, шампанско в купа с лед и две пълни, но недокоснати чаши.