Книга за Балтиморови

— Виж какво, Хилел, престани с този цирк! Изобщо не отговарям за онова, което ти и Уди си казвате или не си казвате. Не ми е работа да ви се меся. И не забравяй, че ти самият ме заведе на концерт без него.

— Не е същото.

— Така ли? Че защо?

— Защото…

— Виждаш ли! Затова, моля те, спести ми тези ваши истории. Оставям ви сами да си оправяте отношенията.

Ала Хилел не мирясал. Решил, че щом Уди посещава тайно Патрик, и той може да прави същото. Един следобед, докато седели в барчето, Александра и Уди забелязали през прозореца Патрик и Хилел да излизат заедно от ректората. Двамата си стиснали приятелски ръцете и Патрик се отправил към паркинга.

— Какво правеше баща ми тук? — обърнала се Александра към Хилел, когато той се присъединил към тях в барчето. — Доста оживено разговаряхте.

— Ами да, двамата имахме среща.

— Така ли? Не знаех.

— Не може да знаеш всичко.

— И за какво ви беше срещата?

— За петък.

— Какво ще се случи в петък?

— Нищо. Поверително е.

През въпросния ден на Александра ѝ станало мъчно за Уди: изглеждал толкова безпомощен и нещастен, че сърцето ѝ се свило. Ядосвала се на Хилел и направо го мразела за това, което причинява на Уди. Явно било, че е спечелил надпреварата между двамата и вече е любимецът на Патрик. Какво повече искал? Всъщност той искал нея. Искал я само за себе си, но това тя все още не разбирала.

Дванайсет години по-късно Александра сподели с мен по телефона:

— Все пак тези няколко случки нямаха кой знае какви последици, поне докато бях с тях в Медисън. В крайна сметка приятелството им всеки път вземаше връх. След това между двамата може да се е случило нещо, но не зная точно какво. Струва ми се, че е свързано със смъртта на дядо ти…

— Какво искаш да кажеш?

— Хилел е открил нещо за Уди, което страшно го е оскърбило. Нямам представа какво. Помня само, че през лятото след смъртта на твоя дядо тримата заминахте за Флорида да помогнете на баба ви, а след като се завърнахте, той ми се обади по телефона. Каза ми, че се чувства предаден. Така и не уточни какво има предвид.

*  *  *

Когато се връщах в Бока Ратон след поредния ден, прекаран в постепенно разчистване на спомените, с които беше пълна къщата в „Коконът Гроув“, всеки път заварвах Лио да ме чака и да се оплаква, че напоследък изобщо не се виждаме.

Една вечер пристигна на терасата с няколко кутии бира, с шахматна дъска под мишница и каза сърдито:

— Браво, справяте се все по-добре и по-добре. Пристигате тук уж да пишете книга, ала като изключим, че открихте стара приятелка, откраднахте куче и сега сте се заели да разтребвате къщата на покойния ви чичо, не ви виждам много да напредвате.

— Заблуждавате се, Лио.

— Кога най-сетне ще започнете да пишете? Предупредете ме, защото много ми се ще да видя как „работите“.

Зърна на масата пред мен купчината стари албуми на баба с липсващите снимки на Балтиморови, към които бях прибавил снимките, открити у чичо Соул.

— Сега пък с какво сте се захванали, Маркъс? — попита ме заинтригуван той.

— Възстановявам правдата, Лио. Възстановявам правдата.

30

Флорида

Януари 2011 г.

Седем години след Драмата

Баба редовно канеше чичо Соул на вечеря. Когато му гостувах, отивах и аз.

Въпросната вечер беше запазила маса в рибен ресторант северно от Маями и беше оставила съобщение на телефонния секретар на чичо за изискванията към облеклото: „Соул, ще бъдем в елегантен ресторант, така че, моля те, постарай се да изглеждаш както подобава“. Преди да тръгнем, чичо Соул облече блейзър, единствения, с който разполагаше, и ме запита:

— Как изглеждам?

— Безупречно.

Не такова бе мнението на баба обаче. Пристигнахме навреме, но понеже тя беше подранила, сметна, че сме закъснели.

— Така или иначе, Соул, ти постоянно закъсняваш. Надявах се, че след като Марки е с теб, поне този път няма да се оправдавате със задръстванията.

— Съжалявам, мамо.

— Пък и я се погледни. Не можа ли да избереш сако и риза, които да си подхождат?

— Марки ме одобри.

— Вярно — подкрепих го аз.

Тя сви рамене.

— Е, щом Марки го казва, значи, всичко е наред. Сега той е звездата. Но ти, Соул, би могъл малко да се погрижиш за себе си. Преди беше толкова елегантен.

— Това беше преди.

— Говорих по телефона с Монтклеърови. Натан ни кани на гости за лятото. Смятам, че това ще те поразведри. Той обеща да се погрижи за самолетните билети.

— Не, мамо. Вече ти казах, че нямам желание.

— Ти непрекъснато казваш „не“. Упорит си като магаре. Натан е благ като мен, а ти открай време си вироглав. Също като баща си! Затова и не се разбирахте.

— Това няма нищо общо — възрази чичо Соул.

— Напротив, има много общо. Ако двамата не бяхте толкова опърничави, нещата щяха да бъдат различни.