Книга за Балтиморови

През целия си живот съм бил свидетел как дядо и баба непрекъснато превъзнасят моя чичо. Всичко, което той избереше, беше съвършено, всяко нещо, което казваше — истина от първа инстанция. Виждах как обичат леля Анита като родна дъщеря, как обожаваха Балтиморови. Откъде бих могъл да предположа, че цели дванайсет години дядо и чичо Соул не са си говорили!

Спомням си също така фамилните ни пребивавания във Флорида по времето преди „Буенависта“, когато всички се настанявахме в апартамента на дядо и баба. Нерядко самолетите ни се приземяваха почти по едно и също време и в такива случаи пристигахме у тях заедно. Те отваряха вратата и винаги прегръщаха първо чичо Соул. Сетне ни казваха: „Хайде, оставете си багажа. Вие, деца, ще бъдете в хола; Натан и Дебора в стаята с телевизора. Соул и Анита, вие ще бъдете в стаята за гости“. Всяка година разпределяха леглата, все едно че бяха печалби от лотарията, при това голямата награда неизменно отиваше на едно и също място. Чичо Соул и леля Анита получаваха стаята за гости с всички удобства: голямо легло и отделна баня, докато на моите родители се падаше разтегателен диван в малката стая, където дядо и баба гледаха телевизия. Тази стая беше позорна в две отношения. Първо, ние от бандата на Голдманови тайно я бяхме кръстили „вонялня“ заради миризмата на застояло в нея (дядо и баба никога не включваха там климатичната инсталация). Всяка година с пристигането Хилел и Уди, които вярваха в случайното разпределение на леглата, трепереха при мисълта, че може да им се наложи да спят в нея. Докато дядо обявяваше резултатите от лотарията, ги виждах как се държат за ръце и стискат палци, шепнейки: „Милост, само не във вонялнята! Само не във вонялнята!“ Те до края не разбраха, че изтезанието с „вонялнята“ поначало е отредено на моите родители: всеки път именно те бяха осъдени да пребивават в нея.

Второто позорно обстоятелство не беше пряко свързано със стаята, а с факта, че в близост до нея нямаше тоалетна. Това принуждаваше родителите ми, когато ходеха нощем по нужда, да минават през хола, където спеше бандата на Голдманови. Майка ми, спретната и изискана жена, никога не се появяваше в небрежен вид. Помня колко дълго я чакахме с баща ми в неделя сутрин да слезе за закуска. Питах го къде е мама и получавах вечния отговор: „Приготвя се“. Докато във Флорида я мярках посред нощ да прекосява на пръсти нашата стая на път за тоалетната с измачкана нощница и разчорлени коси. За мен тази гледка беше ужасно унизителна. Една нощ, докато минаваше край нас, нощницата ѝ се вдигна и видяхме голото ѝ дупе. И тримата се престорихме на заспали, но съм сигурен, че и Хилел и Уди я бяха видели, защото, когато тя се затвори в тоалетната, те провериха дали спя (всъщност бях напълно буден) и се изкикотиха подигравателно. Дълго време ѝ се сърдих, че си е позволила така да се разголи и за пореден път да хвърли булото на позора върху Монтклеърови, обитатели на „вонялнята“ и среднощни ексхибиционисти. В същото време чичо Соул и леля Анита разполагаха със своя баня и тоалетна и всеки път се появяваха спретнати и облечени.

Пак във Флорида ставах неволен свидетел на постоянно тлеещото напрежение между моите родители и чичо Соул.

Един ден, когато баща ми очевидно смяташе, че е сам в хола с чичо Соул, го чух да му казва:

— Не си ми споменавал, че ще вземеш билети първа класа за тате и мама. Не трябва ли да решаваме заедно? Колко ти дължа? Ще ти напиша чек.

— Остави. Няма смисъл.

— Не, искам да платя моя дял.

— Не се притеснявай. Не си струва.

Не си струва. Години по-късно разбрах, че дядо и баба едва ли са могли да преживяват с малката рента, която дядо ми получаваше след провала на „Голдман и Сие“, и че издръжката им във Флорида изцяло се е крепяла върху щедростта на чичо Соул.

След всяко завръщане от Деня на благодарността чувах мама да негодува срещу чичо Соул.

— Той, естествено, може да се фука с билетите първа класа за твоите родители. Не се ли сеща, че ние нямаме такива възможности?

— Отказа да вземе чека, който му предлагах — бранеше го баща ми.

— Оставаше и да го вземе!

Никак не обичах завръщанията в Монтклеър. Не обичах да слушам как мама злослови по адрес на Балтиморови. Не обичах да я чувам как хули и одумва разкошния им дом, начина им на живот, новите им коли, как ненавижда всичко, от което аз се възхищавах. Дълго време смятах, че мама просто завижда. Едва години по-късно разбрах истинския смисъл на упрека, който отправи към баща ми веднъж, след поредното ни завръщане от Балтимор. Тогава тя му подхвърли: „Не си ли даваш сметка, че всичко, което той притежава, го дължи на теб?“.

32