Книга за Балтиморови

През април 2012 година, докато подреждах къщата на моя чичо, веднъж неволно се залях с кафето, което тъкмо си бях приготвил. За да огранича щетите, съблякох тениската си и набързо изпрах под крана на чешмата изцапаната част. После я проснах да съхне на терасата и останах гол до кръста. Случката ми припомни как чичо Соул переше сам бельото си и го простираше на опъната зад къщата тел. Още го виждам как вади дрехите от пералнята в пластмасов леген и ги изнася навън. От тях се носи приятната миризма на омекотител. После сам ги глади доста непохватно.

Когато се установи в „Коконът Гроув“, в началото все още разполагаше със значителни спестявания. Беше наел домашна помощница на име Фернанда, която идваше три пъти седмично, почистваше къщата, слагаше свежи цветя във вазите, пръскаше с ароматизатор, готвеше и се занимаваше с прането.

Няколко години по-късно, когато изгуби всичко, му се наложи да се лиши от нея. Настоях да я задържи, като аз поема заплатата ѝ, но чичо отказа. Без негово знание преведох парите на Фернанда за шест месеца напред, но когато тя се появила, той я изгонил, без дори да ѝ отвори.

— Нямам възможност да ви плащам — заявил ѝ иззад затворената врата.

— Изпрати ме господин Маркъс. Вече ми плати. Ако не ми позволите да работя, ще излезе, че съм ограбила вашия племенник. Нали не искате да стане така?

— Вашите договорки изобщо не ме интересуват. Отлично мога да се оправям и сам.

Тя ми се обади разплакана направо от терасата на къщата. Казах ѝ да задържи парите, докато си намери друга работа.

След напускането на Фернанда започнах веднъж седмично да си нося бельото на обществена пералня. Предложих на чичо Соул да вземам и неговото, но той беше прекалено горд, за да приеме каквото и да било. Освен това започна сам да почиства къщата. Когато му бях на гости, чакаше да изляза, за да се захване за работа. Понякога на връщане от покупки го заварвах, плувнал в пот, да бърше пода. „Колко приятно е да живееш на чисто“, посрещаше ме усмихнат той. Един ден му казах:

— Неудобно ми е, че не ми позволяваш да ти помогна.

В този момент той миеше прозорците. Спря и ме запита:

— Неудобно ти е, че не ми помагаш, или че ме виждаш сам да чистя? Сигурно си мислиш, че това не подхожда на човек като мен? Може би съм прекалено важен, за да мия собствената си тоалетна?

Улучи десетката. Давах си сметка, че е напълно прав. Еднакво се възхищавах от чичо Соул милионера и от чичо Соул, който пълнеше пликовете с покупки на клиентите в супермаркета. В случая богатството нямаше никакво значение, всичко беше въпрос на достойнство. Силата и красотата на моя чичо се криеха именно в необикновено развитото му чувство за достойнство. То го издигаше над останалите. Никой не беше в състояние да му го отнеме. Напротив, то укрепваше с времето. Въпреки всичко, като го гледах да мие пода, неволно се сещах за славната епоха на Голдманови от Балтимор, когато за поддръжката на къщата в „Оук Парк“ се грижеше цяла армия работници: Мария, домашната помощница, която се трудеше у Балтиморови на пълно работно време още когато бяхме деца; градинарят Скункс и хората, които подкастряха прекалено високите за него клони на дърветата; техниците по поддръжката на басейна и на покрива; симпатичната филипинка, която идваше със сестрите си да сервира за Деня на благодарността или по време на други официални вечери.

От всички, които по онова време се грижеха за блясъка на двореца на Балтиморови, най-много харесвах Мария. Тя се отнасяше много мило с мен и на рождения ми ден неизменно ми подаряваше кутия шоколади. Наричах я „вълшебницата“. По време на престоя ми там благодарение на нея мръсните ми дрехи, разхвърляни навсякъде из стаята за гости, изчезваха внезапно и същата вечер се появяваха отново изпрани и изгладени. Изпитвах искрено възхищение от безграничните ѝ способности. В Монтклеър с прането и гладенето се занимаваше майка ми. Тя вършеше това в събота или неделя (когато не беше на работа), което означаваше, че трябваше да чакам цяла седмица, за да видя отново дрехите си чисти. Затова грижливо подбирах какво да облека през седмицата в зависимост от обстоятелствата, за да не се окажа внезапно лишен от любимия си пуловер, с който да смая момичетата.

Дори по време на следването ми, когато гостувах на Балтиморови за Деня на благодарността, Мария успяваше да се добере до мръсното ми бельо и не след дълго да го остави чисто върху леглото ми. След Драмата, сполетяла ни през 2004 година в навечерието на Деня на благодарността, чичо Соул повече не се завърна в „Оук Парк“. Тя обаче с несломима вярност продължи да работи там.

*  *  *

Флорида

Пролетта на 2011 г.

На другия ден след вечерята с баба, като се върнах от сутрешното бягане, заварих чичо Соул да чисти с прахосмукачката.

Предишната вечер, докато пътувахме в колата, той едва бе открехнал пред мен вратата към младежките си спомени и когато пристигнахме, веднага бе сменил темата.

— Вчера ти не успя да ми разкажеш за теб и за дядо.

— Няма кой знае какво за разказване. Миналото си е минало.