Книга за Балтиморови

— Смахнати ли? Желанието ми беше да работя за благото на предприятието, но ти изобщо не ми обръщаше внимание! Докрай ще си останеш продавач на прахосмукачки!

— Какво каза? — ревнал дядо.

— Добре ме чу! Не искам и да чуя за твоята смешна фирма! Колкото по-далече съм от тебе, толкова по-добре се чувствам! Махам се!

— Соул, минаваш всякакви граници! Предупреждавам те: ако прекрачиш този праг, не искам повече да се мяркаш пред очите ми!

— Не се притеснявай, заминавам и занапред кракът ми няма да стъпи в тъпия Ню Джърси!

В този момент баба изскочила от спалнята и се втурнала надолу по стълбите, но било твърде късно: чичо Соул затръшнал вратата и седнал зад волана. Тя излязла боса навън и го молела да се върне, но той потеглил. Затичала се след колата, но скоро разбрала, че няма намерение да спре. Бил си заминал окончателно.

Чичо Соул изпълнил заканата си. Докато дядо бил жив, повече не се завърнал в Ню Джърси. Отишъл там едва след смъртта му през 2001 година. Между две дръпвания на цигарата, на фона на ятата чайки, които се рееха над океана, баба завърши своя разказ с това, че в деня, когато се обадила на чичо Соул, за да му съобщи за смъртта на дядо, първата му работа била не да отиде във Флорида, а да се отправи към родния Ню Джърси, от който той сам се бил прокудил.

33

След като известно време ме гледаше как всяка сутрин напускам Бока Ратон, накрая, воден от любопитство, Лио започна да идва с мен в „Коконът Гроув“. Присъствието му с нищо не ми помагаше. Единственото, което го интересуваше, беше моята компания. Разполагаше се на терасата под сянката на манговото дърво и не се уморяваше да повтаря: „Ех, колко е приятно тук, Маркъс“. Впрочем на мен също ми харесваше присъствието му.

Къщата постепенно се изпразваше.

Понякога се прибирах у дома с кашон с предмети, които исках да запазя. Лио започваше да рови в него и ме питаше:

— Маркъс, какво ще правите с тези боклуци? Имате чудесна къща и се надявам, че няма да я превърнете във вехтошарница.

— Това са просто няколко спомена, Лио.

— Спомените са в главата. Останалото са куп излишни вещи, които само заемат място.

Прекъснах грижливото подреждане на чичовите вещи за няколко дни, за да прескоча до Ню Йорк. Почти бях приключил работа в „Коконът Гроув“, когато ми се обади моят агент: бил успял да ме включи в телевизионно предаване, което се радваше на зрителски интерес. Записът трябваше да се състои същата седмица.

— Нямам време — отговорих му аз. — А освен това, щом ми предлагат участие в последния момент, това означава, че ме викат да запълня някоя дупка.

— А може би означава, че имаш страхотен агент, който е уредил нещата да се случат точно по този начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Записват последователно два броя на предаването. Първо участваш ти, а следващият гост е Александра Невил. Гримьорните ви са една до друга.

— Аха! — възкликнах аз. — А тя в течение ли е?

— Не мисля. Е, съгласен ли си?

— Сама ли ще бъде?

— Виж какво, Маркъс, аз съм твой агент, а не нейна майка. Съгласен ли си?

— Съгласен — отвърнах.

Два дни по-късно взех самолета за Ню Йорк. Преди да потегля за летището, Лио ми направи сцена:

— Не съм срещал по-мързелив човек от вас! От три месеца уж пишете книга, а в действителност все отлагате за утре, за утре, за утре!

— Ще отсъствам само няколко дни.

— И кога най-сетне ще започнете тази ваша дяволска книга?

— Съвсем скоро, Лио. Обещавам ви.

— Маркъс, имам чувството, че се подигравате с мен. Не се ли боите от бялата страница, не ви ли кара на моменти да изпадате в криза?

— Не.

— А ако това ви се случи, ще ми кажете ли?

— Разбира се.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

Пристигнах в Ню Йорк вечерта преди деня на записа. Бях притеснен. Цяла вечер се разхождах нервно в хотелската стая.

На другата сутрин, след като дълго се чудих как точно да се облека, се явих малко подранил в телевизионното студио на „Бродуей“. Поведоха ме към гримьорната и докато минавах по коридора, видях върху съседната врата нейното име. „Александра тук ли е вече?“, запитах уж небрежно охранителя, който ме придружаваше, а той ми отвърна, че още не е пристигнала.

Затворих се в гримьорната, но не ме свърташе на едно място. Кога ще се появи най-сетне? Дали да почукам на нейната врата? Ами след това? Ако е дошла заедно с Кевин? Как да постъпя в такъв случай? Чувствах се глупаво и ми идваше да си тръгна. За съжаление, беше твърде късно. Седнах на канапето и се заслушах в шумовете, идващи откъм коридора. Изведнъж чух нейния глас. Сърцето ми се разтуптя. Съседната врата се отвори и затвори. После нищо. Ненадейно телефонът ми започна да вибрира. Беше ми изпратила съобщение.

В съседната гримьорна ли си???

Отговорих съвсем кратко.

Да.

Отново чух как се отваря и затваря съседната врата, а след това някой почука на моята. Беше тя.

— Марки?

— Изненада!

— Знаеше ли, че ще записваме в един ден?

— Не — излъгах аз.