Книга за Балтиморови

Обстановката беше тягостна. Когато през почивките заедно с чичо Соул сядахме на пейката пред магазина, той оставаше замислен и мълчалив. Скоро започнах да посещавам „Хуол Фудс“ през ден, а след това и през два дни. Всъщност Фейт единствена връщаше усмивката на чичо Соул. Той постоянно ѝ оказваше малки знаци на внимание: подаряваше ѝ цветя, черпеше я манго на терасата и дори веднъж я покани на вечеря в дома си. За случая си сложи вратовръзка, което не беше правил от години. Спомних си внушителната колекция от вратовръзки, която притежаваше в Балтимор и която така и не стигна до „Коконът Гроув“.

Присъствието на Фейт донякъде разстрои очакванията ми за отношенията между мен и чичо. По едно време даже се питах дали донякъде не ревнувам, макар че, от друга страна, щях да бъда доволен, ако чичо е намерил жена, която да оживи монотонното му битие. Стигнах дотам, че започнах да се съмнявам в причините, довели ме във Флорида. Дали бях тук от любов към моя чичо, или за да му покажа, че племенникът му от Монтклеър го е надминал?

Една неделя, докато четях в хола и имах намерение да се разходя до Маями, за да ги оставя да си гукат на спокойствие, го запитах:

— Днес няма ли да се видите с Фейт?

— Не.

Не казах нищо.

— Марки, не е това, което си мислиш.

— Не си мисля нищо.

Когато за пръв път постави преграда между нас, сметнах, че причина за това са въпросите, които му задавах и които го дразнеха. Един ден след вечеря, докато както обикновено се разхождахме бавно из улиците на „Коконът Гроув“, му подхвърлих:

— Баба ми разказа как сте се скарали с дядо. Това ли е причината да се преместиш в Балтимор?

— Моят университет беше филиал на този в Балтимор. Записах се в юридическия факултет. Сметнах, че това е добро образование. След изпитите в Мерилендския съд започнах работа в Балтимор като адвокат и много скоро ми потръгна.

— И след това изобщо не сте се виждали с дядо?

— Повече от дванайсет години. Само че баба ти често ни идваше на гости.

Чичо Соул ми разказа как в продължение на години веднъж месечно баба Рут отивала от Ню Джърси в Балтимор, за да вечерят заедно.

За пръв път това се случило през 1974-та, една година след като чичо Соул и дядо престанали да си говорят.

— Как си, скъпи? — запитала баба.

— Добре съм. Следването в юридическия факултет върви без проблеми.

— Значи, искаш да станеш адвокат?

— Да, така мисля.

— Това би могло да бъде от полза за компанията…

— Мамо, хайде да не говорим за това, моля те…

— Как е Анита?

— Добре е. Много искаше да дойде, но утре има изпит и трябва да се готви.

— Трябва да знаеш, че много я обичам…

— Зная, мамо.

— Баща ти също.

— Престани. Моля те, нека не говорим за него.

През 1977-а се навършили четири години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят. Чичо Соул приключвал специализацията си и се готвел да започне работа. Двамата с леля Анита наели малък апартамент в едно предградие на Балтимор.

— Щастливи ли сте тук? — запитала баба.

— Да.

— А ти, Анита, добре ли си?

— Да, госпожо Голдман. Приключвам стажа си по медицина.

— Вече е получила предложение за работа от болница „Джонс Хопкинс“ — добавил гордо чичо Соул. — Заявили са, че искат на всяка цена да отиде при тях.

— О, Анита, това е чудесно! Толкова се гордея с теб!

— А вие как сте в Сикокъс? — на свой ред запитала Анита.

— Соул ужасно липсва на баща си.

— Липсвам ли му? — разсърдил се чичо Соул. — Та нали той ме изгони!

— Изгони ли те, или ти сам си отиде? Обади му се, Соул. Свържи се с него, моля те.

Той само свил рамене и сменил темата.

— А как върви фирмата?

— Всичко е наред. Брат ти постепенно поема нещата в свои ръце.

През 1978-а се навършили пет години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят. Чичо Соул напуснал адвокатската кантора, в която работел, и открил собствена. Двамата с Анита си обзавели малка къща в жилищен квартал на средната класа.

— Брат ти стана директор на „Голдман и Сие“ — съобщила му баба.

— Толкова по-добре за него. Тате открай време имаше такова намерение. Натан винаги е бил негов любимец.

— Соул, не говори глупости! Никога не е късно да се завърнеш… Баща ти ще бъде толкова…

— Мамо, престани — прекъснал я той. — Нека говорим за друго, моля те.

— Брат ти ще се жени.

— Зная. Той ми каза.

— Значи, поне с него продължавате да се виждате. Нали ще дойдете на сватбата?

— Не, мамо.

През 1979-а се навършили шест години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят.

— Брат ти и жена му очакват дете.

Соул се усмихнал и се обърнал към Анита, която седяла до него.

— Мамо, Анита е бременна…

— О, Соул, скъпи!

През 1980-а се навършили седем години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят. С разлика от един месец сме се родили Хилел и аз.

— Виж, това е твоят племенник Маркъс — казала баба и извадила от чантата си снимка.

— Натан и Дебора ни идват на гости следващата седмица. Ще можем да видим дребосъчето. Много се радвам.

— Ще се запознаеш с твоя братовчед Маркъс — казала Анита на Хилел, който спял в количката. — Вече имаш син, Соул, време е да сложиш край на тази история между теб и баща ти.