Книга за Балтиморови

Отстъпих, за да я пропусна: тя влезе и затвори след себе си вратата. Сетне се хвърли на врата ми и с все сила ме прегърна. Дълго останахме притиснати един до друг. Много ми се искаше да я целуна, но се боях да не разваля всичко. Затова само улових лицето ѝ с ръце и я погледнах в очите, които грееха с особена светлина.

— Какво ще правиш тази вечер? — запита ме неочаквано тя.

— Нямам нищо предвид… Бихме могли…

— Да — потвърди тя.

Усмихнахме се едновременно.

Трябваше да решим къде да се срещнем. В нейния хотел гъмжеше от журналисти, а на публично място беше напълно изключено. Предложих ѝ да дойде при мен. Имаше подземен паркинг, от който асансьорът водеше направо на етажа. Никой нямаше да я види. Тя прие.

Никога не съм си представял, че един ден Александра ще дойде в моя апартамент. И все пак си мислех за нея, когато с хонорара от първия си роман купих жилището в Уест Вилидж. Направих го заради нея. И когато брокерът ме заведе да ми го покаже, веднага взех решение, защото знаех, че тя ще го хареса. Оказах се прав: беше очарована. Когато слезе от асансьора пред вратата, която предварително бях отворил, тя ахна и възкликна възторжено: „О, боже мой, Марки! Точно за такъв апартамент съм мечтала!“. Почувствах се горд още повече, когато излязохме на огромната, потънала в цветя тераса.

— Ти ли се грижиш за тях? — запита ме тя.

— Разбира се. Нали не си забравила, че съм професионален градинар?

Засмя се, за момент се прехласна пред огромните бели хортензии и потъна в дълбокия диван. Отворих бутилка вино. Чувствахме се прекрасно.

— Как е Дюк?

— Добре е. Маркъс, нали няма да говорим за моето куче?

— Няма. В такъв случай, ти как си?

— Добре съм. Приятно ми е в Ню Йорк. Чувствам се чудесно, когато съм тук.

— Защо тогава замина за Калифорния?

— Защото така трябваше. Не исках непрекъснато да се боя, че ще те срещна неочаквано на улицата. Но пък отдавна си казвам, че е крайно време да си купя апартамент тук.

— Винаги си добре дошла при мен — казах аз и веднага съжалих за думите си.

Тя се усмихна тъжно.

— Не ми се вярва Кевин да гори от желание да ти стане съквартирант.

— Значи, Кевин все още е актуален?

— Разбира се, Маркъс. Заедно сме от четири години.

— Ако беше подходящият избор, отдавна да сте женени…

— Марки, престани. Не започвай пак. Май че е по-добре да си вървя…

Упрекнах се за поредната си глупост.

— Прощавай, Алекс… Дали бихме могли да започнем тази наша среща отначало?

— Нека опитаме.

Тя стана и напусна терасата. Не разбрах какво има предвид и я последвах вътре. Видях я как отива до вратата, отваря я и излиза. За момент останах като гръмнат, но веднага след това чух звънеца и се втурнах да отворя.

— Привет, Марки — поздрави ме Александра. — Извинявай, че малко закъснях.

— Не се притеснявай, всичко е наред. Тъкмо отворих бутилка вино на терасата. Дори ти напълних чашата.

— Благодаря. Страхотен апартамент! Значи, тук живееш?

— Ами да.

Тръгнахме към терасата и аз поставих ръка върху голото ѝ рамо. Тя се обърна и мълчаливо се погледнахме в очите. Двамата бяхме в плен на необикновено силно привличане. Приближих устни до нейните: тя не се отдръпна. Напротив, вдигна ръце, улови лицето ми и ме целуна.

34

Флорида

Пролетта на 2011 г.

Отношението на чичо Соул към мен неочаквано се промени. Започна да се държи доста сдържано. От март 2011 година все по-често се срещаше с Фейт, управителката на „Хоул Фудс“.

Преди да науча истината, си въобразявах, че това е сантиментална връзка. Тя редовно минаваше да го вземе от къщи и двамата заминаваха заедно. Нямаше ги дълго, понякога по цял ден. Чичо Соул не споменаваше къде ходят, а аз нямах желание да го разпитвам. Често се завръщаше в лошо настроение и започвах да се чудя какво точно се случва между тях.

Не след дълго у мен се създаде неприятното впечатление, че наистина е настъпила някаква промяна. Поради неизвестна за мен причина „Коконът Гроув“ престана да бъде онзи оазис на спокойствието, който познавах. Забелязах, че чичо Соул лесно губи търпение, което не му бе присъщо.

И в супермаркета атмосферата беше различна. Сайкоморъс се беше провалил при първото си участие в телевизионното състезание „Пей!“ и откакто бе получил писмото със съобщението, че не е класиран, бе съкрушен. Един ден в опит да му повдигна самочувствието му казах:

— Сайк, това е само началото. Трябва да се бориш за своите мечти.

— Много е трудно. В Лос Анджелис е пълно с актьори и певци, които искат да пробият. Имам чувството, че никога няма да успея.

— Трябва да откриеш онова, което те отличава от тях.

Той вдигна рамене.

— Всъщност просто искам да бъда прочут.

— Искаш да пееш или да бъдеш прочут?

— Да бъда прочут певец.

— А ако трябва да избереш едно от двете?

— Тогава искам да бъда известен.

— Защо?

— Приятно е да си известен. Нали?

— Известността е просто дреха, Сайкоморъс. Дреха, която в един момент ти става тясна, износва се или ти я открадват. Най-важно от всичко е какъв си, когато си гол.