Книга за Балтиморови

През 1984-та се навършили единайсет години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят.

— Хилел, какво ядеш?

— Пържени картофки, бабо.

— Ти си най-сладкото момченце, което съм виждала.

— Как е тате? — запитал Соул.

— Не е добре. Бизнесът не върви. Много е притеснен, непрекъснато повтаря, че са пред фалит.

През 1985-а се навършили дванайсет години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят. Фирмата „Голдман и Сие“ била на ръба на банкрута. Баща ми съставил спасителен план, който предвиждал продажба на предприятието. Нуждаел се от помощ, за да уточни детайлите, и затова отишъл в Балтимор при по-големия си брат, който вече бил адвокат, специалист тъкмо в сливанията и продажбите.

Двайсет и пет години по-късно, докато се разхождахме в „Коконът Гроув“, чичо Соул ми разказа как през една майска вечер на 1985 година тримата се събрали в тухленото здание на „Голдман и Сие“ в щата Ню Йорк. Фабриката била запустяла и потънала в мрак; светлина имало единствено в кабинета на дядо, който прелиствал счетоводните книги. Баща ми отворил вратата и тихо казал: „Тате, довел съм един човек, който ще ни помогне“.

Когато дядо видял чичо Соул в рамката на вратата, избухнал в плач, втурнал се към него и го прегърнал. Следващите дни прекарали в канцелариите на компанията „Голдман“, съставяйки плана за продажба. През това време чичо Соул не напуснал нито за миг щата Ню Йорк, само вечер отивал в хотела да преспи, но нито веднъж не прекосил границата на щата Ню Джърси и не се завърнал в къщата от своето детство.

Когато чичо Соул приключи своя разказ, двамата се прибрахме мълчаливо у дома. Той извади две бутилки вода от хладилника, които изпихме на барплота в кухнята.

— Маркъс — каза ми той, — ще ми се да ме оставиш за известно време сам.

Отначало не разбрах какво има предвид.

— Искаш да кажеш: да те оставя сега?

— Бих искал да се прибереш в Ню Йорк. Не си мисли нищо лошо, присъствието ти ми е много приятно, само че трябва да остана за известно време сам.

— Да не си ми сърдит за нещо?

— Не, в никакъв случай. Просто трябва да остана сам.

— Ще замина утре.

— Благодаря ти.

Рано на другата сутрин прибрах куфара си в багажника на колата, целунах чичо и потеглих за Ню Йорк.

*  *  *

Начинът, по който чичо Соул ме отпрати, много ме смути. Използвах завръщането в Ню Йорк, за да се видя с родителите си, и един ден през юни 2011 година заведох мама в любимия ѝ ресторант в Монтклеър. Докато обядвахме, стана дума за Балтимор. Седяхме на терасата, времето беше прекрасно, когато тя неочаквано ми каза:

— Марки, що се отнася до Деня на благодарността тази есен…

— Мамо, та Денят на благодарността е след пет месеца. Не е ли малко рано да го обсъждаме?

— Зная, но с баща ти ще ни бъде приятно да се съберем за Деня на благодарността. Отдавна не сме го празнували заедно.

— Аз вече не празнувам Деня на благодарността…

— О, Марки, толкова ми е мъчно, като те слушам да говориш подобни неща! Трябва да живееш с днешния ден, а не с миналото.

— Липсват ми Голдманови от Балтимор, мамо.

Думите ми я накараха да се усмихне.

— Отдавна не бях чувала израза „Голдманови от Балтимор“. И на мен ми липсват.

— Мамо, не се сърди, но искам нещо да те питам. Завиждала ли си им някога?

— След като имах теб, скъпи, какво повече бих могла да искам?

— Сещам се за ваканциите в Маями, у баба и дядо Голдман, когато чичо Соул заемаше стаята за гости, а вие с тате трябваше да спите на канапето.

Тя избухна в смях.

— Никога не ни е пречило да спим в стаята с телевизора. Трябва да знаеш, че чичо ти даде парите за апартамента на дядо ти и баба ти, така че за нас беше напълно в реда на нещата да спи в най-удобната стая. Всеки път, преди да тръгнем, баща ти се обаждаше на дядо ти, за да му напомни, че искаме стаята с телевизора, за да могат Соул и Анита да ползват стаята за гости. И всеки път дядо ти отвръщаше, че Соул вече се е обаждал, за да го накара да престане да изпраща брат му в стаята с телевизора. Накрая баща ти и чичо ти теглеха жребий. Помня как веднъж, когато Балтиморови бяха пристигнали във Флорида преди нас, заварихме Соул и Анита в стаята с телевизора. Не си мисли, че ние с баща ти винаги сме спали там.

— Знаеш ли, често към се питал дали и ние не бихме могли да станем като Балтиморови…

— Ние сме Монтклеърови. И така ще си бъде винаги. Защо да се променяме? Хората са различни, Марки, и може би там е щастието: да бъдеш в мир с това, което си.

— Права си, мамо.

Сметнах темата за приключена. Заговорихме за съвсем други неща и след обяда откарах мама до дома. Когато пристигнахме, тя неочаквано каза:

— Спри за момент, моля те.

Подчиних се.

Тя ме погледна така, както никога преди не го бе правила.

— Марки, ние можехме да станем като Балтиморови.

— Какво искаш да кажеш?

— Има нещо, което не знаеш. Когато беше съвсем малък, се наложи дядо ти да продаде компанията, защото беше съвсем закъсала…

— Това ми е известно.

— Обаче не ти е известно, че в онзи момент баща ти допусна грешка, която дълго време не можа да си прости…

— Не те разбирам…