Книга за Балтиморови

Изключи прахосмукачката, нави кабела и я прибра в шкафа, сякаш всичко това нямаше никакво значение. Накрая се обърна към мен и каза нещо, което ме изуми:

— Знаеш ли, Маркъс, дядо ти и баба ти винаги са предпочитали баща ти пред мен.

— Как така? Какво говориш? Те така се възхищаваха от теб!

— Може и да са се възхищавали, но това не означава, че не предпочитаха баща ти.

— Как може да си въобразяваш подобно нещо?

— Защото това е истината. До университета двамата с баща ти бяхме много близки. Нещата между нас се усложниха, когато дядо ти не се съгласи да следвам медицина.

— Значи, си искал да станеш лекар?

— Да, но дядо ти беше против. Казваше, че от това семейното предприятие няма да има никаква полза. Баща ти пък от своя страна искаше да стане инженер и намерението му напълно съвпадаше с плановете на твоя дядо. Изпрати ме във второразредно учебно заведение, където таксата не беше висока, и вложи всичко, с което разполагаше, за да може баща ти да завърши реномиран университет. Така той получи образование на най-високо ниво. Дядо ти го назначи за директор на компанията. Макар да бях по-големият, си останах втора цигулка. Оттогава непрекъснато се опитвах да впечатля дядо ти и баба ти, за да забравя, че винаги са ме поставяли по-долу от баща ти.

— Но какво всъщност се е случило? — запитах го аз.

Той сви рамене, взе парцала и препарата и отиде да чисти прозорците в кухнята.

След като чичо Соул не беше склонен да си припомня миналото, реших да поговоря с баба. Нейната версия донякъде се отличаваше от тази на чичо.

— Дядо ти искаше Соул и баща ти заедно да управляват фирмата — обясни тя. — Смяташе, че баща ти ще се занимава с техническата част, а чичо ти ще води бизнеса. Само че това беше, преди да се скара със Соул.

— Чичо Соул ми каза, че искал да следва медицина, но дядо не бил съгласен.

— Според дядо ти медицината бе чиста загуба на време и пари.

Баба предложи да излезем на балкона, за да може да пуши. Седнахме на пластмасовите столове и аз я изчаках да повърти цигарата между кривите си пръсти, да я поднесе към устните си, да я запали, да си дръпне бавно, преди да продължи:

— Имай предвид, Марки, че фирмата „Голдман и Сие“ беше любимата рожба на дядо ти. Беше вложил всичките си сили, за да я изгради, и имаше съвсем конкретни планове за по-нататъшното ѝ развитие. Беше широко скроен човек, но в някои отношения — непреклонен.

В края на шейсетте години намерението на чичо Соул да следва медицина било посрещнато с недоумение от неговия баща. „Да изхабиш толкова години в името на какво? Твоята задача във фирмата е да я поведеш към нови предизвикателства. Трябва да изучаваш пазарна стратегия, търговия, счетоводство. Такива неща. Медицина, пфу! Що за нелепа идея!“ Чичо Соул нямал друг изход, освен да се подчини, и се записал да следва фирмено управление в малък университет в Мериленд. Положението рязко се променило, когато научил, че брат му заминава да учи в Станфордския университет. Дал си сметка, че родителите им явно облагодетелстват по-малкия си син, и се почувствал дълбоко засегнат. По време на семейните събирания всички се прехласвали пред баща ми, студент в престижен университет, докато чичо учел във второразредно учебно заведение. Тогава той решил да покаже на какво е способен. Сближил се с един от професорите, който му помогнал да състави проект за по-нататъшното развитие на „Голдман и Сие“. Един ден се завърнал у дома с дебела папка под мишница и я показал на дядо.

— Това е концепция за по-нататъшното развитие на предприятието — обяснил му той.

Дядо го погледнал недоверчиво:

— За какво развитие говориш? Предприятието по-скоро трябва да се стабилизира. Вашето поколение не е преживяло войната и си въобразява, че всичко пада наготово.

— Професор Хендрикс твърди, че…

— Кой е този професор Хендрикс?

— Моят преподавател по мениджмънт. Той смята, че едно предприятие има два пътя: или да поглъща другите, или да бъде погълнато.

— Само че твоят професор греши. Стремежът към разрастване е най-сигурният начин да се провалиш.

— Прекалената предпазливост води до застой и накрая винаги се намира някой по-силен, който да те смачка.

— А този твой професор ръководил ли е някога предприятие? — запитал дядо.

— Не, доколкото знам — отвърнал чичо Соул и свел поглед.

— Аз пък съм! И моето предприятие е в отлично състояние. Твоят професор има ли понятие от медицинско обзавеждане?

— Не, но…

— Главите на университетските преподаватели са пълни с всякакви теории. Твоят професор никога не е основавал предприятие и няма представа от медицинско обзавеждане, а си въобразява, че може да ме учи как да ръководя „Голдман и Сие“.

— Няма такова нещо — започнал да отстъпва чичо Соул. — Това са само няколко идеи.

— Какви идеи? Какви по-точно идеи?

— За разширение на продажбите отвъд района на Ню Джърси.

— Та ние и сега можем да продаваме, където си искаме.

— Да, но имаме ли клиенти?

— Засега не. Но отдавна смятам да открия клон на Западния бряг.

— Именно. Говореше за това още навремето, когато бяхме деца, но досега нищо не е направено.

— Соул, Рим не е построен за един ден!