Книга за Балтиморови

Онова, което Макс Голдман не знае, е, че в своите мечти синовете му стигат много по-далече: баща им има намерение да открие два завода? Те искат заводите да бъдат десет. Амбициите им нямат граници. Представят си как ще обитават един и същ квартал, къщите им ще бъдат съседни, а през летните вечери ще излизат на разходка. Заедно ще купят вила на брега на някое езеро, където семействата им ще прекарват ваканциите си. В квартала са известни като братята Голдман. Разликата във възрастта им е по-малко от година и проявяват един и същ стремеж към съвършенство. Рядко може да бъдат видени поотделно. Споделят всичко и в събота вечер излизат заедно. Отиват в Ню Йорк и бродят по Първа улица. Човек често може да ги открие в „Шмулка Бърнстийн“, първия китайски кашер ресторант в Ню Йорк. Прави на столовете, с китайски шапки на главите, те пишат най-прекрасните страници на своята младост, готови за всякакви подвизи.

*  *  *

Минали са десетилетия. Вече нищо не е същото.

Няма ги сградите на семейното предприятие. Или по-скоро те са съвсем други. Част от тях са разрушени, а останалите са в развалини, след като проектът за строителството на жилищен комплекс на тяхно място е блокиран от някакво сдружение. През 1985 година „Голдман и Сие“ е изкупена от технологичната фирма „Хейендрас“.

Няма да откриете и местата от тяхната младост. „Шмулка Бърнстийн“ вече не съществува. На негово място на Първа улица има моден ресторант, където приготвят превъзходни сандвичи с печено сирене. Единствената следа от миналото е стара фотография на някогашното заведение, окачена до входа. На нея се виждат прави върху столовете двама младежи със сходни черти и китайски шапки на главите.

Ако баба Рут не ми бе споменала, никога не бих предположил, че навремето баща ми и чичо Соул са били толкова близки. Сцените, на които в детството си съм бил свидетел — в Балтимор по време на Деня на благодарността или през зимните ваканции във Флорида, — ми се струват отдалечени на светлинни години от разказите за тяхното детство. През цялото това време единственото, което ми се е набивало на очи, са били различията между тях.

В паметта ми са се запечатали вечерите в Маями, които прекарвахме навън. Баща ми и чичо Соул предварително избираха ресторанта измежду онези, които си струваха и които вече познавахме. След края на вечерята, въпреки възраженията на дядо, баща ми и чичо Соул си поделяха сметката, за да запазят братското равновесие. Ала понякога, поне веднъж по време на престоя, чичо Соул ни отвеждаше в по-скъп ресторант, като предварително обявяваше: „Аз ви каня“, което за всички Голдманови означаваше, че цените там не са по джоба на моите родители. Обикновено всички бяха доволни, особено Хилел, Уди и аз, защото щяхме да бъдем на ново място. Дядо и баба пък хвалеха богатото меню, изящната солница, качествения порцелан на чиниите, плата на покривката, сапуна в тоалетните или чистотата на писоарите с фотоклетка. Само моите родители се оплакваха. Преди да излезем, чувах майка ми да се вайка: „Нямам какво да облека, не съм предвидила официален тоалет. Какъв е този цирк, нали сме в отпуск? Натан, би могъл все пак да кажеш нещо“. След вечерята на излизане от ресторанта родителите ми оставаха на опашката в процесията на Голдманови, а мама недоволстваше от храната, която според нея не си струвала парите, или пък от прекалено раболепното обслужване.

Не разбирах защо се отнася така към чичо Соул, вместо да отдаде дължимото на неговата щедрост. Веднъж я чух да използва по негов адрес особено груби думи. Това бе по времето, когато в компанията, където работеше баща ми, предстояха съкращения и моите родители бяха на път да се откажат от пътуването до Флорида, за да спестят пари, в случай че се случи нещо неприятно, но в края на краищата все пак заминахме. В такива моменти се сърдех на чичо Соул, тъй като в сравнение с него моите родители изглеждаха незначителни. За тях неговите пари бяха същинско проклятие, защото ги превръщаше в хленчещи нищожества, които нямаха какво да облекат, за да излязат, и ядяха платената от него храна, която сами не можеха да си позволят. Освен това виждах изпълнените с гордост погледи на дядо и баба. След подобни вечери чувах дядо Голдман да разправя наляво и надясно как неговият син, великият Соул, е преуспял в живота. „Само да бяхте видели онзи ресторант! Френско вино, каквото никога не сте опитвали, а месото направо се топеше в устата. За персонала да не говорим! Докато се озърнете, и вече са ви напълнили чашата.“

За Деня на благодарността чичо Соул канеше дядо и баба в Балтимор и им купуваше самолетни билети първа класа. Те се прехласваха от удобните кресла, от обслужването на борда, от ястията, поднесени в порцеланови чинии, и от факта, че могат да заемат местата си преди всички останали. „Нека заповядат пътниците с предимство! — възкликваше тържествено той, докато ни описваше всички наслади по време на пътуването. — И бяхме с предимство не защото сме стари и трудноподвижни, а защото благодарение на Соул бяхме ВИП клиенти.“