Книга за Балтиморови

— Професор Хендрикс смята, че единственият начин е да бъдат открити клонове и в други щати. Всеки клон ще разполага със свой склад с обзавеждане и ще се стреми да спечели доверието на потенциалните клиенти, като своевременно задоволява нуждите им.

Дядо се намръщил.

— И откъде ще се намерят пари за тези нови клонове?

— Капиталът на фирмата трябва да се отвори за външни инвеститори. Едно бюро в Ню Йорк би могло…

— Бюро в Ню Йорк? Я стига! Значи, Сикокъс, Ню Джърси, е прекалено тесен за тебе?

— Не в това е проблемът, но…

— Престани, Соул! Не искам повече да слушам подобни глупости! Нали все пак аз съм собственик на предприятието?

През следващите две години чичо Соул престанал да споделя с баща си своите идеи за развитието на „Голдман и Сие“. Любима негова тема станали гражданските права. Професор Хендрикс бил човек с леви убеждения и борец за граждански права. Чичо Соул се присъединил към някои негови инициативи. Пак по това време се запознал с дъщеря му Анита Хендрикс. При всяко завръщане в Сикокъс непрекъснато говорел за „справедливи каузи“ и за „предстоящи действия“. Тръгнал заедно с професор Хендрикс и Анита из страната и участвал в протестните митинги. Новата му ангажираност страшно ядосала дядо. Именно тя станала причина за спречкването между двамата и за мълчанието, възцарило се между тях за цели дванайсет години.

Това се случило през една априлска нощ на 1973 година, по време на пролетната ваканция, когато чичо Соул се завърнал при своите родители в Сикокъс. Макар да наближавало полунощ, дядо не си бил легнал, а очаквал завръщането на чичо Соул и нервно се разхождал в хола. От време на време вземал един брой на списание „Тайм“ и след това отново го захвърлял на масата.

Баба била в спалнята на горния етаж. На няколко пъти слизала и го викала да си легне, но той не искал и да чуе. Чакал обяснение от своя син. Накрая баба заспала. По едно време я събудили викове. Дочула отдолу гласа на дядо, който възкликнал:

— Боже мой, Соул! Съзнаваш ли какви ги вършиш?

— Не е това, което си мислиш, тате.

— Мисля си това, което виждам. А виждам как си затънал до гуша в разни глупости.

— Глупости ли? А ти, тате, даваш ли си сметка какво пропускаш, като отказваш да подкрепиш протестите?

Причина за гнева на дядо била снимката върху корицата на „Тайм“, на която била заснета състоялата се седмица преди това демонстрация във Вашингтон. На нея ясно се виждали чичо Соул, леля Анита и нейният баща с вдигнати юмруци в първата редица на протестиращите. Дядо подозирал, че цялата тази история ще свърши зле.

— Погледни, Соул! Погледни се! — викнал той и захвърлил списанието в лицето на сина си. — Знаеш ли какво означава тази снимка? Означава неприятности! Цял куп неприятности! Какво целиш в края на краищата? Да те погне ФБР ли? А за фирмата помисли ли? Знаеш ли какво ще направи ФБР, ако сметне, че си опасен? Ще съсипе и твоя, и нашия живот. Ще насъскат данъчните да унищожат компанията! Това ли искаш?

— Не смяташ ли, че преувеличаваш, тате? Ние се борим за един по-справедлив свят и аз не виждам нищо лошо в това.

— С тези ваши демонстрации няма да постигнете нищо! Защо не погледнеш истината в очите? Всичко ще свърши зле и това ще ти е печалбата. Накрая ще те убият!

— Кой ще ме убие? Полицията ли? Или правителството? Браво! И това ми било правова държава!

— Виж какво, Соул, откакто се сближи с този професор Хендрикс и особено с дъщеря му, направо си обсебен от тези граждански права…

— Тя си има име, казва се Анита.

— Добре де, Анита. Аз пък не искам повече да се срещаш с нея.

— И защо?

— Защото ти влияе зле! Откакто се виждате, постоянно изпадаш в неприятни ситуации. Непрекъснато обикаляш от щат на щат за разни демонстрации. Ще си провалиш и следването, защото, вместо да учиш, си губиш времето в печатане на прокламации и рисуване на плакати. За бога, помисли за бъдещето си! А твоето бъдеще е компанията.

— Моето бъдеще е с Анита.

— Не говори глупости! Баща ѝ ти е промил мозъка! Как си обясняваш, че така изведнъж стана горещ защитник на гражданските права? Какво се е случило с тебе?

— В случая баща ѝ няма нищо общо!

Баба слушала как двамата постоянно повишават тон, но не посмяла да слезе. Решила, че един откровен разговор може да се окаже полезен за тях. Само че спорът се превърнал в караница.

— Тате, не разбирам защо до такава степен ми нямаш доверие. Защо смяташ, че непрекъснато трябва да ме контролираш?

— Соул, ти си полудял! Как не съзнаваш, че просто съм загрижен за теб?

— Загрижен? Наистина ли? За какво толкова си загрижен? За това кой ще те наследи в предприятието?

— Тревожа се, че като се набъркваш в тези истории за гражданските права, накрая ще изчезнеш!

— Да изчезна ли? Та аз тъкмо това ще направя! Писна ми от твоите глупости! Искаш всичко да става по твоята воля! Да командваш всички!

— Соул, не ми говори с този тон!

— Така или иначе, теб те интересува само Натан. Само към него храниш уважение.

— Натан поне не се е повел по подобни смахнати идеи, които един ден могат да погубят всички!