Книга за Балтиморови

— Патрик, съжалявам, не знаех, че имаш гости. Ще те оставя.

— Не и преди да си ми обяснил какво се е случило. Сядай.

— Прекъснах ти…

— Не се тревожи — спря го Патрик. — Правилно си постъпил, като дойде. Ще ти донеса нещо за пиене, а след това ще ми разкажеш всичко.

— Кафе, ако може.

Патрик отиде в кухнята и остави Уди сам в хола. Той се озърна и неочаквано видя дамско палто и чанта, оставени на един фотьойл. Приятелката на Патрик, помисли си той. Сигурно се е скрила в спалнята. Ала изведнъж му се стори, че палтото му е познато. Смутен, той стана и отиде да го разгледа отблизо. Видя в чантата портфейл, извади го и го отвори. Издърпа наслуки кредитна карта и в този момент му се стори, че ще повърне. Не беше възможно. Не и тя! За да се увери, че не се лъже, се втурна към спалните. В този момент от кухнята излезе Патрик. „Уди, къде отиваш? Почакай!“ Остави подноса с две чаши кафе и изтича след него. Ала Уди вече беше в коридора и отваряше една по една вратите. Накрая стигна до спалнята на Патрик и видя нея, леля Анита.

— Уди? — възкликна тя.

Той стоеше като вкаменен, напълно слисан. Пристигна и Патрик.

— Не е това, което си мислиш — каза му той. — Веднага ще ти обясним.

Уди го блъсна, за да може да мине, и побягна. Леля Анита се затича след него.

— Уди! — викна му тя. — Уди! Моля те, спри!

Той не искаше да чака асансьора и затова пое надолу по стълбите. Тя взе асансьора. Когато Уди стигна до партера, тя вече го очакваше там.

— Уди, ангелче, почакай! — прегърна го леля Анита.

Той се освободи и извика:

— Остави ме! Мръсница такава!

Устреми се към изхода и изкрещя:

— Ще кажа на Соул!

— Уди, моля те! — опита се да го настигне тя.

Той излезе на тротоара и без да се обръща, прекоси улицата, за да стигне до колата. Искаше час по-скоро да замине някъде много далече. Леля Анита се втурна след него и не видя появилата се изневиделица камионетка, която с пълна скорост връхлетя върху нея.

ТРЕТА ЧАСТ Книга за Голдманови (1960–1989)

29

През целия месец април 2012 година разтребвах къщата на чичо Соул. Отначало подреждах наслуки някои документи, но постепенно се захванах сериозно за работа.

Всяка сутрин напусках рая на Бока Ратон, прекосявах джунглата на Маями, за да стигна до тихите улици на „Коконът Гроув“. И всеки път, когато спирах пред къщата, имах усещането, че той е там, че ме очаква на терасата, както дълго време бе правил. Скоро обаче се сблъсквах с реалността на затворената врата, която сам трябваше да отключа, и на застоялия въздух в стаите, макар че чистачката, която минаваше веднъж седмично, редовно проветряваше.

Започнах с най-лесното: дрехите, кърпите, съдовете в кухнята, които поставих в кашони и подарих на благотворителни организации.

После дойде ред на мебелите, с които работата се оказа далеч по-сложна: всяко кресло, ваза или скрин ми напомняха за него. Не беше донесъл тук нито един предмет от „Оук Парк“, но за петте години, през които бях прекарал доста време в тази къща, си бях изградил нови спомени.

Следваха снимките и личните вещи. Открих в шкафовете цели кашони със семейни фотографии. С тяхна помощ заплувах срещу течението на времето и с особена радост откривах отново Голдманови от Балтимор, които вече не съществуваха. Ала колкото по-далеч стигах, толкова повече въпроси нахлуваха в главата ми.

От време на време спирах, за да се обадя на Александра. Тя почти винаги отговаряше. И тогава започвахме да мълчим в слушалката. Вдигаше и аз казвах само:

— Здравей, Александра.

— Здравей, Марки.

И повече нищо. Мисля си, че имахме толкова много да си кажем, че просто не знаехме откъде да започнем. Години наред бяхме разговаряли ден след ден, без изключение. По цели вечери не млъквахме! Колко пъти, когато ходехме на ресторант, оставахме последни на масата и докато сервитьорите вече чистеха и се канеха да затварят, ние продължавахме да говорим. Толкова дълго си бяхме липсвали, че сега се чудехме какво да си разкажем най-напред. Затова предпочитахме да мълчим. Това наше мълчание беше красноречиво, едва ли не вълшебно. То бе излекувало раните от смъртта на Скот. В „Коконът Гроув“ обичах да сядам на терасата или пред къщата и да си представям Александра в гостната на нейния дом в Бевърли Хилс, пред грамадните прозорци с изглед към Лос Анджелис.

Един ден най-сетне разчупих мълчанието.

— Бих искал да съм с теб — казах ѝ аз.

— Защо?

— Защото много харесвам твоето куче.

Чух смеха ѝ.

— Глупчо!

Знаех, че когато ме нарича така, се усмихва. Докато бяхме заедно, го правеше всеки път, когато започнех да се занасям.

— Как е Дюк? — запитах.

— Добре е.

— Липсва ми.

— И ти му липсваш.

— Дали няма да може да се видим?

— Твърде възможно е, Марки.

Казвах си, че докато продължава да ме нарича Марки, все още има надежда. После я чух да подсмърча. Не добави нищо. Разбрах, че плаче. Изобщо не исках да я натъжавам, но и не можех да се откажа от нея.

Неочаквано чух в слушалката шум от отваряща се врата. После мъжки глас: Кевин. Тя веднага затвори.