Книга за Балтиморови

Влязох в къщата и заварих чичо Соул пред телевизора. Подобно на леля Анита, той ме посрещна със смесица от топлота и тъга. Качих се горе да оставя багажа си в една от стаите за гости и се запитах за какво са им всички тези стаи, след като стоят празни. Разходих се по дългите коридори, надникнах в грамадните бани. Прекосих трите хола, където беше тъмно. Нямаше огън в камината, нямаше включен телевизор, нито разтворена книга или вестник, които да издадат нечие присъствие. Слязох и видях, че чичо Соул се е заел да приготвя вечерята. Беше подредил два прибора върху барплота. Някога, много отдавна, пред същия този барплот седяхме аз, той, Хилел и Уди, с нетърпеливи възгласи подавахме чиниите на леля Анита от другата страна, която, засмяна и сияеща, приготвяше вечерята за своята малка войска, като печеше върху тефлоновата плоча огромни палачинки и пуешко филе с яйца.

Вечеряхме мълчаливо. Чичо се хранеше без особена охота. Говори ми единствено за футболния отбор на Балтимор.

— Защо не дойдеш да гледаме заедно някой мач на „Рейвънс“? Имам запазени места, но всеки път ходя сам. Този сезон са страхотни. Споменах ли ти, че познавам мнозина от ръководството на клуба?

— Да, чичо Соул.

— Трябва да дойдеш някой път на мач. Покани и братовчедите си. Имам безплатен абонамент за ложите.

След вечерята излязох да се поразтъпча из квартала. Поздравих съседите, които разхождаха кучето си, все едно че ги познавам. Когато край мен мина кола на охраната, направих тайния знак и служителят ми отвърна. Всичко беше напразно: благословеното време на нашето детство беше безвъзвратно отминало и трябваше да се примиря с истината: Голдманови от Балтимор вече ги нямаше.

*  *  *

Същата вечер, докато бях в Балтимор, а моите братовчеди в Ню Йорк, Колийн се прибрала от работа със закъснение. Слязла от колата и се затичала към къщи, завъртяла бравата, но вратата се оказала заключена. Люк вече бил излязъл. Погледнала часовника си и видяла, че е седем и двайсет и две. Готова била да се разплаче. Извадила ключа си и отворила вратата. Вътре било тъмно. Знаела, че когато се върне, той непременно ще я накаже.

В никакъв случай не трябвало да закъснява от работа. Люк постоянно ѝ напомнял това. Затваряла в седем, така че в седем и петнайсет трябвало да си бъде у дома. В противен случай той излизал. Отивал в любимия си бар, а когато се върнел, се заемал с нея.

През онази вечер го чакала до единайсет часа. Понечила да се обади на Уди, но накрая решила да не го замесва. Знаела, че това само ще влоши нещата. В такива моменти ѝ се искало да избяга. Но къде би могла да отиде?

Накрая той се завърнал и затворил с трясък след себе си входната врата. Тя подскочила. Ето че се появил на вратата в дневната.

— Съжалявам — изохкала тя в опит да уталожи гнева на своя съпруг.

— Къде се мота досега? А? Кажи де! Свършваш работа в седем. В седем! Защо ме правиш на глупак? Мислиш ме за глупак, така ли?

— Извинявай, Люк. Клиенти пристигнаха точно в седем и докато затворя след тях, минаха пет минути.

— Приключваш в седем и те искам тук в седем и петнайсет! Толкова ли е трудно да го проумееш? Или продължаваш да се правиш на много хитра?

— Трябва ми време, докато затворя, Люк…

— Престани да цивриш. Искам веднага да си замъкнеш задника в моята кола.

— Люк, моля те, недей!

Той посочил заплашително с пръст вратата.

— Веднага заминавай.

Колийн излязла и се качила в пикапа. Люк седнал зад волана и потеглил.

— Прощавай, прощавай, Люк — повтаряла едва чуто тя. — Обещавам вече да не закъснявам.

Той изобщо не ѝ обръщал внимание и продължавал да ругае. Колийн плачела. Излезли от Медисън и колата поела по правия участък на главен път № 5. Отминали моста „Лебанон“ и продължили нататък. Тя го молела да се приберат у дома, но отговорът бил отвратително кискане. „Какво? Не ти ли е добре с мен?“ После неочаквано спрял посред нищото.

— Последна спирка, всички пътници слизат — наредил със заповеднически глас.

— Люк, моля те, недей — проплакала тя в последен опит да го разубеди.

— Марш навън! — неочаквано изревал той.

Крясъкът му бил сигнал, че незабавно трябва да се подчини. Излязла от колата и той веднага потеглил, оставяйки я на осем мили от Медисън. Това било нейното наказание: да се прибере у дома пеша посред нощ. Тя поела сред влажната мъгла, а както обикновено, била с къса рокля и тънък чорапогащник. Мракът веднага я погълнал.

Когато зачервеният от ярост Люк я наказал така за първи път, тя се възпротивила. Заявила му, че един мъж не може да се отнася така с жена си. Тогава Люк излязъл от колата и я подканил едва ли не с нежност в гласа.

— Хайде, ангелче, ела тука.

— Защо?

— Защото трябва да те накажа. Ще те напляскам, за да разбереш, че когато ти заповядам нещо, трябва да се подчиниш.

Тя започнала да се извинява:

— Съжалявам, не исках да те ядосвам… Ще направя всичко, което искаш. Прощавай, Люк, не искам да ми се сърдиш.

Незабавно излязла от колата и поела по пътя, но не била изминала и пет метра, когато до нея достигнел гласът на Люк:

— Ти май не загряваш какво ти казвам? Да не би да говорим на различни езици?