Книга за Балтиморови

— Хилел, миличък — обади се накрая леля Анита, — двамата с баща ти дълго обсъждахме положението… Има едно специално училище…

— Не, никакво специално училище! — възкликна Хилел. — Не искам, моля ви! Не можете да ни разделите с Уди.

Анита извади от чантата си брошура и я постави на масата.

— Поне хвърли един поглед. Училището се нарича „Блубери Хеш“. Струва ми се, че там ще се чувстваш добре. Не издържам, като те гледам толкова нещастен в тази гимназия.

Хилел прелисти неохотно брошурата.

— На всичко отгоре е на цели 60 мили оттук! — промърмори той. — И дума не може да става! Нямам намерение да изминавам всеки ден по 120 мили!

— Хилел, скъпи, ангелче… Ще спиш там…

— Какво? А, не! Не желая!

— Миличък, ще си идваш през уикендите. Така ще можеш да научиш много нови неща. В това училище скучаеш…

— Не, мамо, не искам! НЕ ИСКАМ! Защо трябва да ходя там?

Същата вечер Уди и Хилел заедно прочетоха брошурата на „Блубери Хил“.

— Уди, трябва да ми помогнеш! — проплака изпадналият в паника Хилел. — Не искам да ходя там. Не искам да ни разделят.

— И аз не искам. Но не зная как да ти помогна; ти по принцип си много силен в учението. Просто гледай да не се набиваш на очи. Ще можеш ли да го направиш? Та благодарение на теб Клинтън стана президент! Ти знаеш какво ли не! Постарай се. Не се оставяй на този Бърдън да те съсипе. Хайде, Хил, не се тревожи, няма да те оставя да заминеш.

Ужасен от мисълта, че ще го изпратят в специално училище, Хилел изгуби желание за всичко. В петък вечерта леля Анита влезе в стаята на Уди, който готвеше домашните си.

— Уди, току-що говорих по телефона с треньора Бендам. Той ми каза, че си му оставил бележка, за да го предупредиш, че напускаш футболния отбор. Вярно ли е?

Уди наведе глава и каза едва чуто:

— Има ли смисъл изобщо?

— Какво искаш да кажеш, съкровище? — зачуди се тя и коленичи, за да го погледне в очите.

— Ако Хил замине в специално училище, това значи, че повече няма да живея у вас, нали?

— Какво говориш, Уди? Няма такова нещо. Това е твоят дом, всичко ще си е както преди. Знай, че ние те обичаме като роден син. В специалното училище Хилел ще може да прояви истинските си възможности. Това е за негово добро. Тук си у дома и така ще бъде завинаги.

По лицето на момчето се търкулна сълза. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

В неделя малко преди обед треньорът Бендам неочаквано позвъни у Голдманови. Предложи на Уди да обядват заедно и го отведе да хапнат по един хамбургер в закусвалнята, където обикновено се отбиваше.

— Съжалявам за писмото, което ви оставих, тренер — извини се Уди, след като седнаха на масата. — Никак не ми се искаше да напускам отбора. Просто бях ядосан заради неприятностите, които си има Хилел.

— Виж какво, моето момче, аз съм на шейсет години. Близо четирийсет години тренирам футболни отбори и през цялата си кариера никога не съм канил мой играч на обяд. Имам си правила и това е едно от тях. Защо да го правя? Попадал съм на момчета, които са искали да напуснат отбора. Предпочитаха да гонят момичетата, а не топката по терена. Веднага ми ставаше ясно, че не са сериозни. Изобщо не съм си губил времето да се опитвам да ги задържа. Защо да се занимавам с хора, на които не им се играе, след като тълпа кандидати чакат да заемат местата им?

— Аз съм сериозен, тренер. Честна дума!

— Зная, моето момче. Затова съм тук.

Сервитьорът донесе поръчката. Бендам изчака той да си отиде и продължи:

— Чуй ме, Уди, сигурен съм, че има основателна причина да ми напишеш онази бележка. Искам да ми кажеш какво става.

Уди описа неприятностите на Хилел, непримиримостта на директора Бърдън и надвисналата заплаха от специално училище. Накрая добави:

— Инак с ученето той няма проблем.

— Зная, моето момче — съгласи се треньорът. — Нали съм го слушал как се изразява. По-умен е и знае повече от мнозинството преподаватели.

— Хилел се нуждае от предизвикателство! Трябва му стимул, който да го дърпа нагоре. Чувства се щастлив с вас. Щастлив е на терена!

— Значи, искаш да го вземем в отбора? Само че какво може да му възложим? Та аз в живота си не съм виждал по-мършав младеж от него.

— Не, тренер, нямам предвид да бъде играч. Намислил съм нещо, но трябва да съм сигурен, че ми имате доверие…

Бендам го изслуша внимателно, кимайки в знак, че приема предложението му. След обяда той взе Уди със себе си и го закара до най-близкия жилищен квартал. Спря колата пред малка едноетажна къща, пред която имаше каравана.

— Ето, моето момче, това е моят дом. И караваната е моя. Купих я миналата година, но досега почти не съм я използвал. Намерих я на изгодна цена и я глася за времето, когато се пенсионирам.

— Защо ми разказвате всичко това, тренер?