Книга за Балтиморови

Трябваше ми доста време, докато разбера защо моите родители не се застояваха в „Буенависта“. Връщаха се чак привечер. Понякога всички оставахме за вечеря в апартамента на чичо и леля, а друг път излизахме да вечеряме навън. От време на време обаче родителите ми предлагаха да вечеряме само тримата. Майка ми казваше: „Маркъс, искаш ли да хапнеш една пица заедно с нас?“. Нямах никакво желание да отивам с тях. Исках да бъда с другите Голдманови. В такива случаи поглеждах към Уди и Хилел и мама веднага разбираше. „Остани да си играеш — казваше ми тя, — ще минем да те вземем към единайсет часа.“ Гледайки към Хилел и Уди, аз я мамех: в действителност погледът ми беше насочен към чичо Соул и леля Анита. Исках да бъда с тях, а не с моите родители. Чувствах се като предател. Също както сутрин, когато майка ми предлагаше да отидем в търговския център, а аз я молех по пътя да ме остави в „Буенависта“. Щеше ми се час по-скоро да бъда там, защото, ако отидех навреме, щях да закуся в апартамента на чичо Соул и да си спестя закуската в „Долф’ Ин“. Обикновено закусвахме в хотела, скупчени в хола на рецепцията, в чинийки за еднократна употреба, където се мъдреха мазни бухти, претоплени в микровълнова фурна. Балтиморови се хранеха върху стъклена маса, поставена на балкона, където дори ако пристигнех без предупреждение, бяха поставени прибори за пет души. Изглежда, винаги бях очакван там. Голдманови от Балтимор и беглецът от Монтклеър.

Успях все пак да убедя родителите ми да ме оставят рано в „Буенависта“. Уди и Хилел още спяха. Чичо Соул преглеждаше някакви книжа, отпивайки от чашата с кафе. До него леля Анита четеше вестник. Всеки път се възхищавах на нейното спокойствие, на способността ѝ редом с работата да се справя с домашните задължения. Що се отнася до чичо Соул, въпреки купчината папки върху бюрото му, въпреки деловите срещи и завръщането му късно вечер през седмицата, той съумяваше да направи така, че Хилел и Уди да не забелязват продължителното му отсъствие. За нищо на света не би пропуснал да отиде заедно с тях в балтиморския аквариум. Същото беше и в „Буенависта“. Беше винаги на разположение, винаги ведър, въпреки непрестанните телефонни разговори, факсове и онова време от един до три през нощта, когато преглеждаше бележките и подготвяше докладите си.

Нощем, в походното легло на „Долф’ Ин“, докато се опитвах да заспя до похъркващите ми родители, обичах да си представям как Балтиморови спят в техния апартамент, с изключение на чичо Соул, който все още работи. Единственият осветен прозорец в цялата сграда беше на неговия кабинет. Оставяше го отворен и през него нахлуваше топлият въздух на флоридската нощ. Ако в този момент бях там, непременно щях да се промъкна и до сутринта да го гледам с възхита през полуотворената врата.

Какво толкова ѝ беше изключителното на „Буенависта“? Всичко. По време на престоя там чувствах едновременно възторг и болка, защото за разлика от Хемптънс, където можех на воля да си представям, че принадлежа към Голдманови от Балтимор, присъствието на моите родители във Флорида ме принуждаваше да си остана в кожата на Голдманови от Монтклеър. Именно благодарение на това аз за пръв път осъзнах нещо, което не бях разбрал в Хемптънс: вътре във фамилията Голдман бе зейнала социална пропаст, в чиито измерения тепърва щях да вникна. Засега най-явният белег за нейното съществуване бе уважението, с което служителят от охраната при входа на резиденцията посрещаше Голдманови от Балтимор, като бързаше предварително да им отвори вратата. Що се отнася до нас, Голдманови от Монтклеър, макар че ни познаваше, той всеки път питаше:

— Какво ще обичате?

— Отиваме у Соул Голдман. Апартамент 2609.

Тогава той искаше да покажем документи за самоличност, чукаше по клавиатурата на компютъра, вдигаше слушалката на телефона и набираше номера на апартамента. „Господин Голдман? На входа е някой си господин Голдман… Много добре, благодаря, пускам ги.“ Едва тогава отваряше желязната врата с думите: „Всичко е наред“. После кимваше снизходително.