Книга за Балтиморови

— Той е с нея. Излиза с Лидия Глоър — проплакала тя.

— О, скъпа… Съжалявам. Защо не си ми казала нищо?

— Исках да остана сама.

— Хайде, Алекс… Не бива да бъдеш сама. Не зная какво се е случило между теб и този Маркъс, но трябва да забравиш за него. Имаш си всичко! Ти си красива, умна, светът е в краката ти.

— Дори не зная как да съблазнявам мъжете — свила рамене Александра.

— Престани, моля те!

— Това е истината! — настояла Александра.

Саманта била омъжена за един от най-добрите хокеисти от „Нешвил Предейтърс“.

— Чуй ме, Алекс — казала тя. — Има един играч, Кевин Льожандър… Много е симпатичен и е луд по теб. От месеци ме преследва и ме моли да ви запозная. Ела у нас на вечеря в петък. Ще поканя и него. Нищо няма да ти струва, ако опиташ, нали?

*  *  *

— Отидох на онази вечеря — каза накрая Александра. — Трябваше на всяка цена да те забравя. Това и направих.

— В онзи момент не бях с Лидия! — възкликнах. — Аз също те чаках, Александра! Когато излязоха снимките, между нас още нищо не се беше случило.

— Все пак двамата имахте връзка, нали?

— Това стана по-късно!

— Колко по-късно?

— Едва след като видях в таблоидите твоите снимки с Кевин! Бях съсипан. Намерих утеха с Лидия. Историята не продължи дълго, защото така и не успях да те забравя.

Погледна ме печално. Видях как в ъгълчето на окото ѝ се появи сълза, която се спусна надолу по бузата ѝ.

— Какво сторихме един на друг, Маркъс?

10

„Коконът Гроув“, Флорида

Юни 2010 г. Шест години след Драмата

Откакто бях тук, всеки ден минавах през супермаркета, за да обядваме заедно с чичо Соул. Излизахме, сядахме на някоя пейка пред магазина и хапвахме сандвич или салата с пиле и майонеза заедно с бутилка „Доктор Пепър“.

Нерядко Фейт Конърс, управителката на „Хоул Фудс“, идваше да ни поздрави. Беше очарователна петдесетгодишна жена, а освен това неомъжена, и доколкото можех да преценя, моят чичо Соул доста ѝ харесваше. Понякога сядаше при нас да изпуши някоя и друга цигара. В чест на моето пребиваване във Флорида охотно даваше на чичо ми допълнителен почивен ден, за да можем да прекараме повече време заедно. Така постъпи и през онзи ден. Застана пред пейката и ни заяви:

— Вие двамата може да си вървите.

— Сигурна ли си? — запита чичо Соул.

— Абсолютно.

Не чакахме да ни увещава. Целунах Фейт по двете бузи и тя усмихната ни изпроводи с поглед.

Прекосихме паркинга, за да стигнем до колите. Очуканата, купена на старо хонда сивик на чичо Соул беше по-близо.

— Моята кола е ей там — казах аз.

— Ако нямаш нищо против, може да се поразходим.

— С удоволствие. Къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш за Бал Харбър? Така ще си припомня времето, когато се разхождахме там с леля ти.

— Нямам нищо против.

— Нека се видим у дома, за да мога да прибера колата. — Преди да се качи в хондата, той потупа с ръка купето: — Помниш ли, Марки? Майка ти имаше същата.

После потегли и аз го проследих с поглед. Отидох при черния рейндж роувър, който по мои изчисления струваше колкото заплатата на чичо Соул за пет години.

По времето, когато Голдманови от Балтимор бяха на върха на славата си, те често посещаваха разкошното предградие Бал Харбър, северно от Маями. Там имаше открит търговски център, състоящ се единствено от луксозни магазини. Родителите ми ненавиждаха това място, но на драго сърце ми разрешаваха да отида заедно с чичо, леля и братовчедите. Сядайки на задната седалка в тяхната кола, отново изпадах в плен на безочливото блаженство, което изпитвах всеки път, когато бях насаме с тях. Чувствах се прекрасно, чувствах се като един от Балтиморови.

— Помниш ли, когато идвахме тук заедно? — запита чичо Соул, докато влизахме в паркинга на търговския център.

— Разбира се.

Оставих колата и двамата поехме покрай басейните на партера, където плуваха водни костенурки и огромни китайски шарани, пред които навремето аз, Хилел и Уди всеки път се прехласвахме.

Взехме си кафе в картонени чашки и загледахме минувачите. Басейнът пред мен ме накара да припомня на чичо Соул как веднъж си бяхме наумили да уловим една костенурка, но накрая и тримата се озовахме във водата. Думите ми го накараха да се разсмее и ми стана приятно. Това беше някогашният му смях. Знак за увереност в себе си, за сила и щастие. Представих си го такъв, какъвто беше преди петнайсет години, със скъпия костюм, да се разхожда под ръка с леля Анита из търговския център, докато ние, бандата на Голдманови, се катерехме по изкуствените скали в басейните. Всеки път, когато отивам отново там, сякаш виждам моята леля Анита, божествено красива и приказно нежна. Чувам гласа ѝ, чувствам как прокарва пръсти в косите ми. Спомням си блясъка на очите ѝ, изящните ѝ устни. Виждам я как любовно държи за ръка чичо Соул, грижовните ѝ жестове, дискретния начин, по който го целува по бузата.