Книга за Балтиморови

В началото на следващата учебна година леля Анита записа Уди в общинския футболен отбор на „Оук Парк“. Два пъти седмично тя го вземаше от училище и го водеше на тренировка. Хилел всеки път го придружаваше и седнал на пейката, наблюдаваше неговите подвизи. Това се случи през 1993 година. Дванайсет години преди Драмата, чието обратно броене беше започнало.

9

Една вечер в средата на март 2012 година най-сетне събрах цялата си смелост. Тогава Кевин отсъстваше и след като оставих Дюк, се върнах обратно и отново позвъних на входната врата.

— Да не си забравил нещо? — запита ме Александра по домофона.

— Трябва да поговорим.

Тя ми отвори и ме посрещна пред къщата. Не слязох от колата, а само смъкнах страничното стъкло.

— Искам да те заведа на едно място.

Единственият ѝ отговор бе:

— А какво ще кажа на Кевин?

— Нищо няма да му казваш. Или пък му кажи каквото ти дойде на ум.

Тя заключи и седна до мен.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Потеглих, излязохме от квартала и поехме по магистралата към Маями. Мръкваше се. Край нас искряха светлините на крайбрежните сгради. По радиото вървяха последните хитове. Долавях парфюма ѝ, който изпълваше колата. Припомнях си как преди десет години заедно прекосихме страната с първите нейни записи, опитвайки се да убедим местните радиостанции да пуснат песните ѝ. Неочаквано, сякаш съдбата бе решила да си поиграе със сърцата ни, от радиото в колата се разнесе първият хит на Александра. Видях как по бузите ѝ потекоха сълзи.

— Помниш ли кога пуснаха за пръв път по радиото тази песен? — запита ме тя.

— Да.

— И всичко това благодарение на теб, Маркъс. Ти ме насърчи да се боря за моята мечта.

— Стана благодарение на теб и на никой друг.

— Знаеш, че не е вярно.

Плачеше. Не знаех как да постъпя. Поставих ръка на коляното ѝ и тя я сграбчи. Стисна я с все сила.

Продължихме мълчаливо до „Коконът Гроув“. Минах по улиците на разкошния квартал, без тя да каже нищо. После най-сетне стигнахме пред къщата на чичо ми. Спрях до бордюра и угасих двигателя.

— Къде сме? — запита Александра.

— В този дом приключи историята на Голдманови от Балтимор.

— Кой е живял тук, Маркъс?

— Чичо Соул. Прекара тук последните пет години от живота си.

— Кога… кога почина?

— Миналият ноември. Четири месеца оттогава.

— Съжалявам, Маркъс. Защо не си ми казал досега?

— Не ми се искаше да говоря за това.

Излязохме от колата и седнахме пред къщата. Беше ми приятно така.

— Защо чичо ти е дошъл във Флорида? — запита по едно време Александра.

— Избяга от Балтимор.

Нощта бе обгърнала тихата улица. Околният полумрак предразполагаше към признания. В тъмнината не виждах очите ѝ, но усещах, че ме гледа.

— От осем години ми липсваш, Маркъс.

— Ти също…

— Просто искам да бъда щастлива.

— Не си ли щастлива с Кевин?

— Бих искала да съм щастлива с него, както бях с теб.

— А дали ние двамата…

— Не, Маркъс. Много болка ми причини. Изостави ме…

— Александра, тръгнах си, защото ти трябваше да ми кажеш онова, което знаеш…

Тя избърса очи с ръкав.

— Престани, Маркъс. Престани да се държиш така, сякаш вината е моя. А и да бях ти казала, какво би променило това? Смяташ ли, че още щяха да бъдат живи? Няма ли да разбереш в края на краищата, че не би могъл да спасиш братовчедите си?

Избухна в плач.

— Трябваше да прекараме живота си заедно, Маркъс.

— Нали си имаш Кевин?

Усети упрека в гласа ми.

— А какво трябваше да направя? Да чакам цял живот ли? Достатъчно те чаках. Толкова те чаках. Чаках те години наред. Чуваш ли, години наред? Отначало те заместих с куче. Как мислиш, защо си взех Дюк? Запълвах самотата с надеждата, че ще се появиш отново. След като ти си отиде, три години очаквах ден след ден да те видя отново. Казвах си, че си бил разстроен, че ти трябва време…

— През всичките тези години аз също не съм преставал да мисля за теб — отвърнах.

— Престани с твоите глупости, Марки! Ако толкова си искал да ме видиш, просто щеше да го направиш. Само че предпочете да свалиш онази второразредна актриса.

— Три години след като се разделихме! — възкликнах аз. — А освен това тя не се брои.

Връзката ми с Лидия Глоър започна в резултат на недоразумение. Това се случи през есента на 2007 година в Ню Йорк. Тогава правата на моя първи роман „Г като Голдстийн“ бяха закупени от „Парамаунт“ и снимките трябваше да започнат следващото лято в Уилмингтън, Северна Каролина. Една вечер бях поканен да гледам постановка на пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“, която жънеше небивал успех на Бродуей. Ролята на Маги изпълняваше Лидия Глоър, млада киноактриса, на мода по онова време, която режисьорите се надпреварваха да канят. Изглежда, Лидия Глоър в тази роля беше откритието на годината. Билетите бяха продадени до края на сезона. Критиката в един глас я превъзнасяше, а нюйоркската публика се прехласваше. След края на спектакъла моето мнение бе, че Лидия Глоър играе безобразно. През първите двайсет минути горе-долу се справяше. Възпроизвеждаше до съвършенство южняшкото произношение. Проблемът бе в това, че постепенно се отпускаше и към края започна да говори с немски акцент.