Книга за Балтиморови

Седмицата, прекарана в Юта, се оказа същинска катастрофа. У Фин от Солт Лейк Сити за Уди просто нямаше място. Съпругата на баща му беше добра жена, но прекалено заета с близначките. В деня на неговото пристигане тя го посрещна с думите: „Изглеждаш ми оправно момче. Чувствай се като у дома си. Хладилникът е на твое разположение. При нас всеки хапва, когато му се прище, а момичетата са много палави и никак не обичат да сядат на масата“. В неделя баща му предложи да гледат футбол по телевизията. Така прекараха целия следобед. При това по време на срещата трябваше да пазят мълчание, а през почивките баща му се втурваше в кухнята, за да се запаси с чипс или с пуканки. Вечерта бащата се ядосваше, защото всички отбори, на които бе заложил, до един бяха загубили. Освен това трябвате да подготвя документи за утрешния работен ден и се затвори в кабинета си тъкмо когато Уди си мислеше, че ще го заведе някъде на вечеря.

На другия ден, след като се разходи из квартала, Уди се прибра и когато отвори входната врата, завари баща си да се облича за сутрешното бягане. Той го погледна учудено и сърдито: „Ей, Уди, когато отидеш някъде на гости, никога ли не звъниш на вратата, преди да влезеш?“.

В бащиния дом Уди се чувстваше като чужд. Беше му мъчно и обидно. Истинското му семейство беше в Балтимор. Хилел беше негов брат. Прииска му се да поговори с него и му се обади по телефона:

— Не се разбирам с тях, не ги харесвам, тук всичко е гадно! — оплака се той.

— А сестрите ти? — запита Хилел.

— Мразя ги.

От съседната стая се дочу женски глас: „Уди, още ли си на телефона? Дано не е междущатски разговор. Знаеш ли колко са скъпи?“.

— Хил, трябва да затварям. Тук постоянно ми мърморят за какво ли не.

— Добре, мой човек. Дръж се…

— Ще се опитам… Хил?

— Да?

— Искам да се прибера у дома.

— Зная, мой човек. Скоро ще се видим.

В деня преди да си тръгне за Балтимор, Уди накара баща си да му обещае, че двамата ще излязат да вечерят заедно. По време на целия си престой така и не успя да остане поне за момент насаме с него. Още в пет следобед Уди застана на пост пред къщи. В осем часа мащехата му донесе сода и чипс. Баща му се прибра чак в единайсет.

— Уди? — възкликна той, когато го позна в тъмното. — Какво правиш навън по това време?

— Чакам те. Не помпиш ли, че щяхме да вечеряме заедно?

Бащата пристъпи напред. Автоматичното осветление се включи и Уди видя зачервеното му от изпития алкохол лице.

— Съжалявам, моето момче. Не обърнах внимание колко е часът.

Уди сви рамене и му подаде един плик.

— Вземи — каза му той. — За теб е. Предварително знаех какво ще се случи.

Бащата отвори плика и извади лист, върху който беше написано ФИН.

— Какво е това? — учуди се той.

— Фамилното ти име. Връщам ти го. Не го искам повече. Оттук нататък зная кой съм.

— И кой си?

— Аз съм Голдман.

Уди стана и влезе вътре, без да каже нито дума повече.

— Почакай! — викна след него баща му.

— Довиждане, Тед — отвърна Уди, без дори да го погледне.

След посещението у Фин от Солт Лейк Сити Уди се завърна доста посърнал. На игрището на „Рузвелт Хай“ той сподели с Хилел и Скот:

— Исках да играя футбол, за да бъда като моя баща, но той се оказа пълен глупак, който навремето замина и ме изостави. Така че вече не знам дали толкова харесвам футбола.

— Според мен, Уди, трябва да се занимаваш с нещо, което ти доставя удоволствие.

— Да, само че не знам кое е това.

— Каква е твоята цел в живота?

— Ами, не знам точно.

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Ами че… искам да бъда като теб.

Хилел го хвана за раменете и го разтърси.

— Каква е твоята мечта, Уди? Какъв виждаш себе си, когато затвориш очи?

Устните на Уди се разтегнаха в широка усмивка.

— Искам да бъда футболна звезда.

— Ето на! Видя ли?

На игрището на „Рузвелт“, където пазачът постоянно ги дебнеше, тримата продължиха прекрасното си битие на прочути футболисти. Отиваха там всеки ден след училище и през уикендите. Когато имаше футболна среща, сядаха сред зрителите и шумно коментираха играта, а след края на мача повтаряха най-сполучливите акции, докато не дойдеше пазачът да ги прогони. На Скот му беше все по-трудно да тича дори на къси разстояния. Откакто веднъж му прималя, докато бягаха, преследвани от пазача, Уди постоянно тикаше голяма количка, взета назаем от Скункса, в която Скот сядаше, когато трябваше да се спасяват.

— Пак ли вие? — крясваше след тях ядосано пазачът, вдигнал юмрук. — Нямате право да идвате тук! Кажете ми имената си! Ще се обадя на родителите ви!

— Скачай в количката! — викваше Уди към Скот, който бързо се покатерваше вътре с помощта на Хилел, а Уди грабваше дръжките.

— Я почакайте! — хокаше ги старецът, като напразно се опитваше да ги догони.

Количката летеше, тикана от силните ръце на Уди, а отпред тичаше Хилел, за да избира посоката. Така те долитаха с пълна скорост в „Оук Парк“, където минувачите с удивление наблюдаваха странната процесия, съставена от три деца, като едното, слабичко и бледо, но с грейнало от радост лице се возеше в количка.