Книга за Балтиморови

Не след дълго братовчедите ми разправиха за Скот и трябва да си призная, изпитах известна ревност при мисълта, че са оформили трио с друго момче: тримата ходеха заедно в аквариума, играеха на моравата, а вечерта на изборите, докато аз скучаех в Монтклеър, Хилел и Уди, придружени от чичо Соул, Скот и баща му Патрик, проследиха заедно развоя им в щаба на демократите в Балтимор. Подскачаха от радост при обявяването на резултатите, а после отпразнуваха победата по улиците. В полунощ влязоха в „Деъри Шек“ в „Оук Парк“ и всеки от тях си поръча огромен млечен шейк с банан. През онази вечер на 3 ноември 1992 година благодарение на моите балтиморски братовчеди Клинтън стана президент. През това време аз бях зает да подреждам стаята си.

Минаваше два часа след полунощ, когато те най-сетне си легнаха. Хилел се строполи в леглото като пън, но Уди не можа да заспи. Ослуша се: по всичко личеше, че чичо Соул и леля Анита вече спят. Открехна предпазливо вратата и се промъкна в работния кабинет на чичо Соул. Грабна телефона и набра номера, който вече знаеше наизуст. Щатът Юта беше три часа назад. За огромна негова радост, този път получи отговор.

— Ало?

— Здравей, тате! Обажда се Уди.

— А, Уди… Кой Уди?

— Ами… Уди Фин.

— О, Уди! Да му се не види! Прощавай, синко. Не можах да позная гласа ти по телефона. Как си, моето момче?

— Добре съм. Много съм добре! Тате, отдавна не сме се чували! Защо не се обаждаш? Получи ли съобщенията ми на телефонния секретар?

— Синко, когато ти се обаждаш, при нас е следобед и у дома няма никого. На работа сме. Няколко пъти опитах да се свържа с теб, но всеки път ми казваха, че те няма.

— Това е, защото сега живея у Голдманови. Сам знаеш…

— Голдманови, разбира се… Я ми кажи, шампионе, как са при теб нещата?

— Тате, ние участвахме в кампанията на Клинтън. Беше страхотно. Тази вечер заедно с Хилел и баща му отпразнувахме победата. Хилел казва, че Клинтън е успял благодарение на нас. Да знаеш колко уикенда сме прекарали на паркинга до супермаркета, за да раздаваме стикери на хората.

— Хайде, хайде — опита се да укроти възторга му баща му. — Не си губи времето с подобни глупости, синко. Всички политици са продажници!

— Все пак нали се гордееш с мен, тате?

— Разбира се, разбира се, синко! Гордея се.

— Питам, защото каза, че политиците били продажници…

— Е, щом на теб ти харесва, нямам нищо против.

— А ти какво харесваш, тате? Може пък да има нещо, което и двамата да харесваме?

— Харесвам футбола, синко! Харесвам „Каубоите“ от Далас! Това се казва отбор! Ти следиш ли футболното първенство, моето момче?

— Не много. Но вече ще го следя! Я ми кажи, тате, ще дойдеш ли тук да ме видиш? Мога да те запозная с Голдманови. Много мили хора са.

— Нямам нищо против, сине. Скоро ще дойда, обещавам.

Уди затвори и дълго седя във фотьойла на чичо Соул със слушалка в ръка.

Още на другия ден Уди внезапно изгуби всякакъв интерес към баскетбола. Не желаеше повече да бъде Джордан и „Булс“ изобщо не го вълнуваха. Не искаше да чуе за никой друг отбор освен за „Каубоите“ от Далас. Продължаваше да играе в баскетболния отбор на училището, но без особено старание. Хвърляше небрежно топката, която все пак неизменно попадаше в коша. Когато една съботна сутрин заяви, че вече не му се играе баскетбол и че вероятно никога вече няма да играе, Хилел се разсърди не на шега. Това бе първото истинско спречкване между тях.

— Какво те е прихванало изведнъж? — запита ядосано Хилел, който не разбираше тази неочаквана промяна. — Нали обичаше баскетбола?

— Тебе какво те засяга? Сега обичам футбола и точка.

— И защо точно отбора на Далас? Защо не „Вашингтон Редскинс“?

— Защото така искам.

— Много си странен! От една седмица се държиш странно!

— А ти пък от една седмица се държиш като глупак!

— Хайде, не се сърди! Просто смятам, че футболът нищо не струва. Аз предпочитам баскетбола.

— Че кой ти пречи да ходиш и да играеш сам, нещастник такъв, след като не харесваш футбола!

Уди избяга и макар Хилел да го викаше, изобщо не се обърна и се скри. Хилел го чака известно време с надеждата той да се върне и тъй като това не се случи, тръгна да го търси. Най-напред отиде на игрището, след това в „Деъри Шек“, в парка, по улиците, където обикновено се разхождаха заедно. Накрая реши да предупреди родителите си.

— Как така сте се скарали? — зачуди се леля Анита.

— Побъркал се е по футбола, мамо. Попитах го защо и той се разсърди.

— Случват се такива работи, миличък. Не се тревожи. Понякога приятелите се карат. Сигурно не е отишъл далече.

— Да, но той наистина е много сърдит.

И тъй като Уди не се завърна, обиколиха с кола квартала. Чичо Соул се прибра от работа и също претърси „Оук Парк“, но Уди го нямаше. Леля Анита позвъни на Арти Кроуфорд, за да го предупреди. След като Уди не си дойде за вечеря, Арти се свърза с полицията в Балтимор и подаде молба за издирване.