Книгата на живота

— След сватбата мнозина мъже от селото предложиха да платят, за да ухажват мадам Дьо Клермон, ако случайно се отегчите от нея. — Ален тихо се засмя.

— Благодаря, че сте запазили всички тези спомени. — Погледнах бюрото. — Толкова е лесно да си представя, че съм си въобразила всичко, че всъщност никога не сме се връщали в хиляда петстотин и деветдесета. Сега онова време отново изглежда истинско.

— Сир Филип предполагаше, че ще се почувствате така. Уви, има още две неща, които изискват вашето внимание, мадам Дьо Клермон. — Ален ми подаде счетоводната книга. Беше завързана с връв и възелът бе покрит с восъчен печат.

— Какво е това? — намръщих се и взех книгата. Беше много по-тънка от онези в кабинета на Матю, в които се съдържаха финансовите записи на Рицарите на Лазар.

— Сметките ви, мадам.

— Мислех си, че Хамиш се грижи за финансите ми. — Той редовно ми оставяше купища документи, чакащи подписа ми.

— Господин Озбърн пое брачния договор от милорд. Това са средствата, които получихте от сир Филип. — Погледът на Ален се задържа за момент върху челото ми, където Филип бе оставил кръвта си, за да ме провъзгласи за своя дъщеря.

Обзета от любопитство, разчупих печата. Малката счетоводна книга беше допълвана периодично, когато имаше нужда от нови страници. Първите записи бяха на дебела хартия от шестнайсети век и датираха от 1591 година. Един описваше депозита на зестрата, осигурена ми Филип, когато се омъжих за Матю — 20 000 венециански зечини и 30 000 сребърни райхсталера. Всички по-късни инвестиции на тези пари, наред с лихвите, къщите и земите, купени с тях, бяха грижливо попълнени с прилежния почерк на Ален. Последният запис, направен върху ослепително бяла страница, беше от 4 юли 2010 година, когато се върнахме в Сет-Тур. Опулих се, когато видях крайната сума.

— Съжалявам, че няма повече — побърза да каже Ален, който явно бе разчел погрешно реакцията ми. — Инвестирах парите ви, както и моите собствени, но за по-доходоносни и съответно по-рисковани операции бе нужно одобрението на сир Болдуин, а той, разбира се, не трябваше да знае за съществуването ви.

— Това е повече, отколкото съм си помисляла, че ще притежавам някога, Ален. — Матю бе прехвърлил доста имоти на мое име, когато съставяхме брачния договор, но тази сума беше огромна. Филип бе искал да бъда финансово независима, както и останалите жени Дьо Клермон. И както бях научила тази сутрин, свекърът ми, жив или мъртъв, беше постигнал своето. Оставих книгата. — Благодаря.

— За мен беше удоволствие — с поклон отвърна Ален. Той извади нещо от джоба си. — И накрая, сир Филип ми заръча да ви дам това.

Връчи ми плик от евтина тънка хартия. Отпред беше изписано името ми. Макар долнокачественото лепило отдавна да бе изсъхнало, пликът беше покрит с черен и червен восък. В него бе закрепена стара монета — специалният знак на Филип.

— Сир Филип се труди върху това писмо повече от час. Когато завърши, ме накара да му го прочета, за да е сигурен, че е успял да предаде онова, което искаше да каже.

— Кога? — с дрезгав глас попита Матю.

— В деня, в който умря. — Изражението на Ален беше измъчено.

Несигурният почерк принадлежеше на твърде стар или болен човек, който не може да държи добре писалката. Това бе ярко напомняне за страданията, които бе преживял Филип. Докоснах името си. Когато пръстите ми стигнаха до последната буква, аз ги прокарах по плика, издърпвайки буквите. Отначало всичко беше една черна локва, след което мастилото се отдръпна и остави изображението на лице. Беше все още красиво, макар и съсипано от болка и обезобразено от дълбоката празна орбита, в която някога бе проблясвало златистокафяво око, изпълнено с интелект и хумор.

— Не ми казахте, че нацистите са го ослепили. — Знаех, че свекърът ми е бил измъчван, но нямах представа, че мъчителите са му нанесли такива поражения. Разгледах другите рани по лицето на Филип. За щастие, в името ми нямаше достатъчно букви, за да се получи по-подробен портрет. Докоснах нежно бузата и изображението се стопи, оставяйки размацано мастило по плика. Махнах с пръсти и петното се вдигна в малко черно торнадо. Когато вихрушката спря, буквите паднаха обратно по местата си.

— Сир Филип често говореше с вас за тревогите си, мадам Дьо Клермон — тихо каза Ален. — Когато болката беше особено силна.

— Говорил е с нея ли? — възкликна изуменият Матю.

— Почти всеки ден — потвърди Ален. — Поръчваше ми да отпращам всички от тази част на замъка, за да не го чуе някой. Мадам Дьо Клермон носеше на сир Филип утеха, когато никой друг не можеше да го стори.

Обърнах плика и прокарах пръсти по релефа на старата сребърна монета.

— Филип очакваше монетите да му бъдат върнати. Лично. Как бих могла да го направя, щом е мъртъв?

— Може би отговорът е вътре — предположи Матю.

Пъхнах пръст под печата и освободих монетата от восъка.

Внимателно извадих трошливия лист, който изпука заплашително, докато го разгъвах.

Характерният за Филип аромат на сено, смокини и розмарин погъделичка носа ми.