Книгата на живота

— Маркъс — промълвих аз, спомняйки си, че Болдуин се бе върнал, за да види сина на Матю. Скочих заедно с кучетата. — Къде е той?

— В кабинета на Филип. — Март се намръщи. — Не мисля, че Матю би искал да идеш там. Може да се лее кръв.

— Нищо ново. — Гледах през рамо, докато казвах това, и в резултат се блъснах право във Веран. Беше в компанията на достолепен възрастен господин с мършаво тяло и любезни очи. Понечих да ги заобиколя. — Извинете.

— Къде си мислиш, че си тръгнала? — попита Веран и ми препречи пътя.

— В кабинета на Филип.

— Матю ти каза да идеш в кулата му. — Очите на Веран се присвиха. — Той е твой партньор и трябва да му се подчиняваш като почтена съпруга на вампир. — Акцентът й бе смътно германски — не точно немски, австрийски или швейцарски, а сякаш беше заела по нещо от трите.

— Колко жалко за всички ви, че съм вещица. — Протегнах ръка към господина, който следеше разговора ни с едва прикрита развеселеност. — Даяна Бишъп.

— Ернст Нойман. Аз съм съпругът на Веран. — Акцентът на Ернст категорично издаваше произхода му от района на Берлин. — Защо не оставиш Даяна да иде след него, Schatzl*. Така ще можеш да я последваш. Знам, че не би искала да пропуснеш хубава разправия. Ще изчакам другите в салона.

* Съкровище (нем.). — Б. пр.

— Добра идея, любов моя. Едва ли ще могат да ме обвинят, ако вещицата избяга от кухнята. — Веран го погледна с нескрито възхищение и му лепна дълга целувка. Макар да изглеждаше достатъчно млада, за да му бъде внучка, ясно си личеше, че двамата са силно влюбени един в друг.

— Хрумват ми от време на време — каза той и очите му проблеснаха дяволито. — А сега ми кажи, преди Даяна да е избягала и ти да си я погнала, да взема ли нож, или пушка, ако случайно някой от братята ти се разбеснее?

Веран се замисли.

— Мисля, че сатърът на Март ще бъде достатъчен. Успя да забави Жербер, а неговата козина е далеч по-гъста от тази на Болдуин — или на Матю.

— Нима сте използвали сатъри срещу Жербер? — попитах. Ернст започваше да ми харесва все повече и повече.

— Би било малко пресилено да се каже — смутено отвърна Ернст и леко се изчерви.

— Боя се, че Фийби прави опити да използва дипломация — прекъсна ни Веран и ме обърна в посока на врявата. — Това никога не действа при Болдуин. Да вървим.

— Щом Ернст взема нож, аз вземам кучетата. — Щракнах с пръсти на Хектор и Фалън и потеглихме в бърз тръс. Кучетата ме следваха плътно, като лаеха и размахваха опашки, сякаш участваха в чудесна игра.

Площадката на втория етаж, водеща към апартаментите, беше пълна със загрижени зяпачи — Натаниел, ококорената Софи с Маргарет на ръце, Хамиш в чудесен копринен халат с индийски десен и обръснат наполовина, и Сара, която явно беше събудена от врявата. Изабо излъчваше досада, сякаш искаше да каже, че подобни неща се случват непрекъснато.

— Всички в салона — казах и помъкнах Сара към стълбите. — Ернст ще дойде при вас.

— Не знам какво е накарало Маркъс да избухне — обади се Хамиш, докато бършеше с кърпа пяната за бръснене от брадичката си. — Болдуин го извика и отначало всичко изглеждаше наред. После започнаха крясъците.

Малката стая, в която Филип работеше, беше пълна с вампири и тестостерон — Матю, Фернандо и Галоуглас се надпреварваха за надмощие. Болдуин седеше в уиндзорски стол, който още беше наклонен назад, за да може да кръстоса краката си на бюрото. Маркъс се беше облегнал от другата страна на писалището със зачервено лице. Партньорката му — защото дребната млада жена до него беше Фийби Тейлър, която смътно си спомнях от първия ден — се опитваше да играе ролята на арбитър в диспута между главата на фамилия Дьо Клермон и великия магистър на Рицарите на Лазар.

— Това смахнато домакинство от вещици и демони, което сте събрали, трябва да се разпусне незабавно — заяви Болдуин, опитвайки неуспешно да овладее гнева си. Столът му с трясък се спусна на пода.

— Сет-Тур принадлежи на Рицарите на Лазар! Аз съм великият магистър, а не ти. Аз казвам какво може да става тук! — извика в отговор Маркъс.

— Стига, Маркъс. — Матю хвана сина си за лакътя.

— Ако не правиш точно каквото ти казвам, няма да има никакви Рицари на Лазар! — Болдуин стана и двамата вампири опряха нос до нос.

— Стига си ме заплашвал, Болдуин — възропта Маркъс. — Ти не си ми баща, нито господар.

— Не, но съм глава на тази фамилия. — Юмрукът на Болдуин се стовари с трясък върху бюрото. — Или ще ме слушаш, или ще приемеш последствията за неподчинението си.

— Не можете ли да седнете и да поговорите разумно? — обади се Фийби, правейки доста храбър опит да разтърве вампирите.

Болдуин й се озъби заплашително и Маркъс моментално се хвърли към гърлото на чичо си.

Матю грабна Фийби и я издърпа настрани. Тя се тресеше, макар че по-скоро от яд, отколкото от страх. Фернандо завъртя Маркъс и прикова ръцете към тялото му. Галоуглас сграбчи рамото на Болдуин.

— Не го предизвиквай — остро нареди Фернандо, когато Маркъс се опита да се освободи. — Освен ако не си готов да излезеш от този дом и никога да не се върнеш.