Книгата на живота

Погледнах листа и изпитах благодарност, че съм експерт в разчитането на нечетливи почерци. След известно взиране зачетох на глас.

Даяна,

Не позволявай на призраците от миналото да ти откраднат радостта от бъдещето.

Благодаря, че държа ръката ми.

Вече можеш да я пуснеш.

Твой баща по кръв и клетва,

Филип

П. П. Монетата е за лодкаря. Кажи на Матю, че ще се погрижа да си в безопасност от другата страна.

Задавих се на последните няколко думи. Те отекнаха в смълчаната стая.

— Значи Филип не очаква да му върна монетата. — Щеше да седи на брега на река Стикс и да ме чака да пристигна с лодката на Харон. Може би Емили и родителите ми също ме чакаха с него. Затворих очи с надеждата да пропъдя болезнените образи.

— Какво е имал предвид с това „Благодаря, че държа ръката ми“? — попита Матю.

— Обещах му, че няма да е сам в тежките моменти. Че ще бъда с него. — Очите ми се напълниха със сълзи. — Как е възможно да нямам спомен, че съм го правила?

— Не зная, любов моя. Но по някакъв начин си успяла да спазиш обещанието си. — Матю се наведе и ме целуна. После погледна над рамото ми. — И Филип се е погрижил последната дума да е негова, както винаги.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, докато бършех сълзите си.

— Оставил е писмено доказателство, че свободно и с радост те е пожелал за своя дъщеря. — Дългият пръст на Матю докосна страницата.

— Именно затова сир Филип искаше мадам Дьо Клермон да получи всички тези неща колкото се може по-скоро — потвърди Ален.

— Не разбирам — казах и погледнах съпруга си.

— С бижутата, зестрата и това писмо никое от децата на Филип и дори Паството не може да твърди, че той е бил принуден по някакъв начин да постави кръвната клетва върху теб — обясни Матю.

— Сир Филип познаваше добре децата си. Често предсказваше бъдещето им с лекотата на вещер — кимна Ален. — А сега ще ви оставя на спомените ви.

— Благодаря, Ален. — Матю изчака стъпките на иконома да заглъхнат, преди да каже още нещо. Погледна ме загрижено. — Всичко наред ли е, mon coeur?

— Разбира се — промълвих, загледана в бюрото. Миналото бе пръснато по него, а никъде не се виждаше ясно бъдеще.

— Отивам горе да се преоблека. Няма да се бавя — увери ме Матю и ме целуна. — После можем да слезем за закуска.

— Не е нужно да бързаш — казах и се усмихнах, искрено, както се надявах.

След като Матю излезе, посегнах към златния връх на стрела, който Филип ми бе дал да нося на сватбата. Тежестта беше успокояваща и металът бързо се стопли от допира ми. Сложих си верижката. Върхът на стрелата се настани между гърдите ми. Ръбовете й бяха твърде меки, за да одраскат кожата ми.

Усетих някакво гърчене в джоба на джинсите си и извадих кълбо копринени ленти. Тъкачните нишки бяха дошли с мен от миналото и за разлика от ръкава на сватбената ми рокля и избелялата коприна на писмата ми те бяха свежи и лъскави. Извиваха се и танцуваха около китките ми и една около друга като ярко оцветени змии, сливаха за момент цветовете си и отново се разделяха на отделни нишки. После запълзяха по ръцете ми и се напъхаха в косата, сякаш търсеха нещо. Измъкнах ги и ги прибрах в джоба.

Би трябвало да съм тъкачка. Но дали някога щях да проумея плетеницата, изплетена от Филип дьо Клермон, когато ме беше направил своя дъщеря с кръвната си клетва?

4.

— Щеше ли да ми кажеш някога, че си семейният убиец на фамилията? — попитах, докато вземах чаша сок от грейпфрут.

Матю ме погледна мълчаливо над масата в кухнята, където Март бе сервирала закуската. Беше вмъкнал Хектор и Фалън и сега те с интерес следяха разговора ни, както и избора ми на храна.

— А връзката на Фернандо с брат ти Юг? — попитах. — Бях отгледана от две жени. Едва ли си ми спестил тази информация, защото си решил, че може да не одобря.

Хектор и Фалън погледнаха Матю в очакване на отговор. Когато такъв не дойде, кучетата отново се обърнаха към мен.

— Веран изглежда приятна — подхвърлих, нарочно мъчейки се да го провокирам.

— Приятна ли? — повдигна учудено вежди Матю.

— Е, като изключим това, че беше въоръжена с нож — отстъпих, доволна, че стратегията ми проработи.

— Ножове — поправи ме Матю. — Един в ботуша, един на колана и един в сутиена.

— Да не е била скаут навремето? — Беше мой ред да повдигна вежди.

Преди Матю да успее да отговори, Галоуглас се втурна в кухнята като синьо и черно петно, следван от Фернандо. Матю скочи на крака. Когато кучетата понечиха да го последват, той посочи пода и те незабавно седнаха.

— Довърши си закуската и се качи в кулата — нареди ми Матю, преди да изчезне. — Вземи кучетата със себе си. И не слизай, докато не дойда да те взема.

— Какво става? — попитах Март, като примигвах към внезапно опустялата кухня.

— Болдуин е тук — отговори тя, сякаш това беше достатъчно обяснение.